Той се облегна назад, скръстил ръце на тила си. Взех цигарата от устните му и поех дълбок дъх. Бях го наблюдавала колко харесва начина, по който живеехме, любезния персонал, дрехите, най-голямото решение за деня беше дали да хапнем стриди или foie gras. Не можех да го виня — самата аз бях такава.
— Не мога да си тръгна.
— Напротив, можеш. Нови документи, нова самоличност, нов живот. Бог ми е свидетел, че аз го направих.
— Не мога да оставя децата.
Започнах да се вбесявам въпреки себе си.
— Видях те. С бебето. Бебето на реставраторката, как се казваше тя, Марианджела? Нейното момченце. Това си го научил. Не го чувстваш. Знам го, защото ние с теб сме еднакви.
Дълга пауза. После каза на английски: „Това ченге е честно.“ Усмихнах се в тъмнината. Беше научил фразата от мен.
— И — преглътнах, изиграх последния си коз — ако искаш друго? Дете, искам да кажа, тогава бихме могли, искам да кажа, бих могла…
Той посегна към ръката ми.
— Наистина ли го искаш?
— Да.
— Но как?
— Обмислила съм всичко. Можем да го направим. Всичко, което трябва да направиш, е… да се престориш, че си се отървал от мен. Ражнатович ще ти повярва. И тогава ще отидем в Амстердам за документите, там имам познат и знам как да скрия парите. Всичко ще свърши. Няма да има повече „тях“.
— Винаги съм казвал, че си добра.
— Това „да“ ли е?
— Ти си луда.
Започваше да ми се гади.
— Да разбирам, че това е „не“?
— Луда, но добра. „Да“.
Леко, деликатно положих глава на гърдите му. Треперех. Всичко, което казах, беше истина, но някак изобщо не вярвах в тази възможност. И все пак ръцете му ме прегръщаха, усещах безкрайно скъпата миризма на кожата му. Би могло да е истина. Всъщност би могло да е. Истина. За мен. Мисля, че лежахме така дълго време, после усетих, че се размърда и се вкопчих сънливо в него.
— Шшш, любов моя. Ще се върна след миг.
Обърнах се в леглото и чух течаща вода в банята. И по някакъв начин този звук за мен беше по-интимен, отколкото всичко, което телата ни бяха правили. Чувствах се чиста, фосфоресцираща, блестяща от любов. Той беше тук и най-сетне се почувствах спокойна. Когато очите ми се затвориха, чух камбаните на часовника надолу по „Пикадили“ да бият полунощ.
Не знам защо го направих. Защо трябваше да съм сигурна? Но по-късно, докато той спеше, се отдръпнах от тялото му, увих се в халата и отидох в хола, за да си проверя лаптопа. Не му бях казала, че четях имейлите. Срамувах се, че ще си помисли, че се ровя в отношенията му с Франческа, че съм властна и ревнива. Въведох паролите и прочетох последното съобщение. Беше изпратено в 11.57 ч.
Активът ще бъде премахнат в рамките на 48 часа.
Часовникът удари три пъти. Когато успях да преглътна цялата гадория, се върнах в спалнята и легнах до него в тъмното. Не плачех. Някъде бях прочела, че щом една жена е тъжна, тя е обикновена. И се оказа, че не съм съвсем готова да се откажа да бъда специална. Все още не.
26
— Днес е денят! — бодро изчурулика телефонът ми. Рупърт вече беше готов и под пара. Докато се обличах в спретната пола и блузка и с ниски мокасини, обясних на полуспящия Да Силва, че трябва да прегледам някои последни детайли преди търга.
— Съжалявам, трябва да бягам, но ще се върна следобед, скъпи. Ti amo.
Естествено, слънцето бе избрало деня на търга, за да изгрее.
Първо обменното бюро на Риджънт Стрийт: десет хиляди лири, чрез кредитната ми карта до 8.05 ч. Двойно еспресо и цигара пред „Прет“, есемес с три целувки до Да Силва. Такси до „Белгрейвия“, до къщата на Лорънс на Честър Скуеър. Чувствах се донякъде неловко да бъда там на дневна светлина, но люлякът миришеше все така — ако затворех очи, можех да бъда някое от предишните си аз. Винаги съм обичала тази част на града, едновременно ведра и потайна. Вратата отвори горилата на Лорънс, реликва от купонджийските дни. Спомнях си го, скръстил ръце над опънатата от мускули риза, да наблюдава непреклонно стая, пълна с голи тела, които се сливат и разделят, преплитат се в шарки и се разпадат безпроблемно като мастило във вода.