Сега се движехме покрай бреговата ивица, от дясната ни страна слънцето се издигаше над морето, а отляво имаше редица невзрачни, празни апартаменти за туристи и затворени магазини. Светлината се отразяваше от водата, придавайки сребрист оттенък на въздуха. Вдишвах го дълбоко и се наслаждавах на прохладата. Като цяло се чувствах доста безгрижна. Само преди дни смятах, че ме очаква значително по-дълъг период на лишаване от свобода, а и вече повече от седемдесет и два часа никой дори не се беше опитал да ме застреля. Разбира се, бях безработна, бездомна и с белезници, но това означаваше, че нещата можеха само да се подобрят. Положителното мислене е много важно.
След като минахме през Сидерно, пътуването продължи около четирийсет минути. На всеки няколкостотин метра минавахме покрай жени, сами или на групи от по две или три, чакащи насред слабия трафик. Всички бяха африканки, предимно млади, облечени в ярки, прилепнали по тялото минирокли или къси панталонки, с изрязани горнища въпреки декемврийските температури. Някои седяха на пластмасови столове, пушеха, разговаряха, играеха на телефоните си, докато други се полюляваха пред преминаващите коли, вперили поглед надалеч, отвъд магистралата. Едно момиче беше облечено в червена сатенена поличка, обточена с бяла изкуствена кожа, и носеше шапка на Дядо Коледа.
— Какви са тези момичета?
Проститутките са позната гледка в периферията на повечето италиански градове, но никога не бях виждала толкова много.
— От един крайпътен лагер. Капо Рицуто.
Значи тези жени бяха бежанки. Лица, търсещи убежище.
Да Силва намали и спря в аварийната лента.
— Излез.
— Наистина, не мисля, че съм облечена подходящо.
— Сядай отзад. Арестувам те, окей? Няма нужда да казваш нищо.
Прибра пистолета си в кобура и ми помогна да седна на задната седалка.
Продължихме по пътя и малко по-надолу Да Силва спря пред една порта, охранявана от двама души в униформи на Guardia di Finanza. Те козируваха и ние преминахме през комплекс от кафяви бетонни офис сгради до открито поле с писта за кацане и увиснал ветропоказател. Тъмносин служебен хеликоптер чакаше на площадката, перките му започнаха да се въртят, докато колата се приближаваше. Друг офицер притича да отвори вратата на Да Силва, после двамата ме отведоха до стълбите и ме набутаха до чакащия пилот, който дори не ме погледна. Офицерът се пресегна над главата ми и сложи колана, закопча го и махна белезниците, преди Да Силва да се качи до мен. Дадоха ни слушалки и офицерът връчи на пилота и на Да Силва разни документи, които да подпишат, преди да тръгнем.
Знаех, че не трябва да питам Да Силва къде отиваме, въпреки че слушалките ми бяха включени. Двамата с пилота разговаряха над главата ми, но аз чувах само глухото бръмчене на двигателя. Прехвърлихме ниските хълмове отвъд бреговата ивица, след което хеликоптерът зави и се насочи над морето. Отърсих ума си от заплетените въпроси и се опитах да мисля за нещо забавно. Например приятелката ми Карлога, купонджийката, направи добре, като най-сетне си хвана възрастен милиардер. Карлота ми беше дала няколко полезни съвета, един от които беше, че винаги трябва да летиш с частен самолет.
Без часовник прецених, че прекарахме около три часа във въздуха. Направихме едно кацане в някаква военна база, където бях свалена и отведена в белезници до тоалетната от един стеснителен млад офицер. Той чакаше пред кабинката и ми подаде бутилка вода, която изпих, докато гледах как зареждат хеликоптера. Излетяхме и продължихме нагоре по брега, преди да завием към открито море. След известно време се спуснахме над друг участък от бреговата ивица и пилотът отново започна да говори по радиото, подготвяйки се за кацане. Прелетяхме ниско над неравномерни на височина здания с порутени балкони и с телевизионни антени, подобни на смахнати, претенциозни шапки, и кацнахме на покрив, маркиран с огромно бяло „Н“. Няколко униформени мъже се втурнаха към хеликоптера, навели глави заради въртящите се перки. Да Силва ми помогна да сляза и отново ми сложи белезниците веднага щом стъпих на площадката. Държах главата си наведена, докато минахме през една врата, спуснахме се по стълбите и с очукан, облицован с алуминий асансьор — в подземен гараж, където ни чакаше обикновено черно BMW с шофьор. Да Силва не проговори, докато двамата не се настанихме на задната седалка, а когато го направи, беше на английски.
— Добре ли си? Не ти ли се гади?
— Добре съм. Защо ме доведе в Албания?
— Откъде знаеш, че сме в Албания?