— Полковник Морис? — Прошареният мъж с тънки устни, който отвори вратата на бледо боядисаната сграда, изглеждаше точно както при първото ми посещение, включително и панталоните от туид и ризата „Вийела“. Наведох се под обхвата на охранителната камера над вратата и повдигнах огромните си слънчеви очила „Диор“.
— Аз съм от „Бритиш Пикчърс“. Извинявам се за безпокойството, но дали може да снимаме набързо Сарджънт за нашия каталог?
— Той не се продава — отвърна грубо полковникът.
— Разбира се, нямах предвид това, толкова съжалявам. — Объркана и разтреперана, леко ужасена. — Просто моят шеф — вие сте толкова важен клиент, той каза, че няма да имате нищо против да го видя. Става дума за портретното шоу през есента… — Погледнах го изпод мигли.
— Твоят шеф ли те изпраща?
— Точно така.
— Надявам се, че няма да отнеме прекалено дълго, точно се канех да обядвам.
— Само минутка, много ви благодаря!
Въведе ме в салона, който помнех, с тежките пастелни завеси над ленените щори, за да предпазват картините. Творбата на Сарджънт, лъскав портрет в розово и сиво на жена в кадифено кресло, чиито богато надиплени поли се спускаха към рамката, беше закачена над камината. Извадих от джоба си чифт латексови ръкавици и прокарах пръсти по гладката повърхност на картината.
— Не я докосвайте! — изръмжа полковникът.
— Съжалявам, съжалявам — аз, ъъ, ще взема камерата.
Оставих чантата си на килима и се наведох, показвайки задника си като павиан, разговаряйки за това как очакваме Apres-Midi от Сарджънт и бихме искали и други негови картини за каталога. Усетих, че се приближава, подготвила бръснача, и когато противната ръка с жълтеникави нокти, която си спомнях толкова добре, посегна към мен, я сграбчих за китката и се обърнах, докато замахвах надолу. Получи се по-добре, отколкото очаквах. За милисекунда двамата се втренчихме изненадани в бялата кост, показала се под седемсантиметровия разрез в дланта на полковника, преди да се изпълни с кръв и той да изреве, залитайки към коридора. Бях по-бърза: насочих кървавия нож към платното, преди той да стигне до охранителната си система.
— На твое място щях да седна, полковник. На дивана, точно така. Ето. — Хвърлих му една розово-зеленикава вратовръзка в цветовете на „Гарик Клуб“.
— Хвани я със зъби, за да я използваш като турникет.
Целият под беше в кръв, която попиваше в канапето с тапицерия на цветя и в маншетите на панталоните на полковника. Той завърза копринената вратовръзка около китката си и онемял и бесен, я стегна с пожълтелите си зъби.
— Сега искам да станеш и да донесеш книгата от спалнята си. Албумът със снимките, които ми показа предишния път, когато бях тук. — Мътните му очи засвяткаха. — О, добре, значи си спомняш. Сега донеси я или твоят Сарджънт ще стане на панделки. Схвана ли? Кимни, ако разбираш.
Беше напълно възможно да се появи, насочил верния си служебен револвер, но все пак се намирахме в Англия. Ако полковникът беше спортсмен, то оръжията му бяха разглобени и заключени в някой шкаф. Освен това рискът повишаваше адреналина — почти изпитах разочарование, когато се появи от задната стая, понесъл само тежкия албум с еротика от деветнайсети век със здравата си ръка. Направих му знак да го остави и той се подчини като хипнотизиран, приковал поглед върху картината, сякаш детето му беше взето за заложник.
— Сега се обърни с ръце зад гърба. Бавно. Пусни вратовръзката. Така, дръж здраво края. — Стисках бръснача в юмрука си, докато завързах китките му с раирана вратовръзка в сиво и бургундско червено. Мисля, че беше „Ампелфорт“.
— Сега — краката ти. — Наклоних се леко и когато той ме изрита отзад, както очаквах, сграбчих мокрия му глезен и го извих, докато останалата част от полковника се срути на пода. Турникетът падна от устата му, докато крещеше. Предпазливо навих крачола на панталона му и допрях с бръснача тънкия му чорап.
— О, боже. Това беше глупаво, нали? Да не би да си счупи носа? Сега ще ти завържа краката и ще ти помогна да се изправиш. Или мога да срежа двете ти ахилесови сухожилия и да се надяваме, че ще успееш да се обадиш на полицията с веждите си. Окей? Хайде тогава. — Яркочервено и синьо, „Радли Колидж“. Сграбчих го за яката на ризата, допрях острието до гърлото му и го накарах да заеме класическа заложническа поза, на колене.