— Каква бъркотия. Хайде пак да завържем възела. — Мушнах вратовръзката в кървавата пихтия около тънкия като червей мустак, после запуших устата му с грозна вратовръзка в горчичнобели цветове от „Кранлий“ за всеки случай.
Когато Рупърт за пръв път ме изпрати в дома на полковника, прецених, че на стените има картини за поне десет милиона: Сарджънт, Кнелер, малка карикатура на Рембранд, малък пейзаж от Гейнсбъро. Докато полковникът гледаше, аз обиколих, откачих ги от стените, увих Рембранд в листовка от „Метро“ и го пъхнах в чантата си, след което оставих другите платна върху не толкова кървавата част на килима.
— Колекцията ти е впечатляваща, полковник. Но се чудя дали не се нуждае от леко почистване? Може би трябва да извадим картините от рамките им — упс!
Бръсначът сряза деликатно начервеното лице на дамата на Сарджънт и леко изхрущя, минавайки през лака. Полковникът изпадна в няма истерия. Пролетните хълмове на Гейнсбъро бяха следващите, а след това обезглавих свещеника с плоското лице на Кнелер.
— Време е за разтривка! Имам чувството, че това е любимият ти аромат, нали, полковник? — Острата миризма на засъхнала пот и старомоден одеколон, тялото му, притискащо тежко дробовете ми.
Изсипах цялата бутилка „Тръмпър“ върху белещите се платна и се захванах за работа с мократа кърпичка. На алкохола му трябваха няколко минути, за да разяде маслото, но щом започнах, по картините се появиха хубави локви, макар че полковникът беше изгубил доста кръв дотогава и беше паднал настрани, борейки се отчаяно с вратовръзките. Приличаше на съборена върлина.
— О, боже. Може би не трябваше да изпращат младши експерт? Но ти винаги си държал на това, нали? Настояваше Рупърт да изпраща по-красивите жени? Не се безпокой, обзалагам се, че застраховката им ще покрие щетите. Трябва само да им звъннеш, след като си тръгна. По-добре да те изправим. Има ли домашен телефон? Ще преместя масата. Само внимавай кабелът случайно да не се скъса.
Бях преместила една от претрупаните подвижни масички между дивана и камината, на около два метра от мястото, където бях подпряла полковника с възглавници. Направих клуп с друга вратовръзка върху окървавената коприна около китките му и я завързах около крака на дивана, над металното колело.
— Къде си учил, между другото? „Сандхърст“? Нямаха такава вратовръзка. Не би трябвало да е толкова трудно да се развърже, не и за военен възпитаник като теб. Сега, както казах, ще бъда много бърза, а след това може да продължиш с приятния си обяд.
Вдигнах албума и разлистих ламинираните страници, като спрях на дебела дама на четири крака с пера във вдигнатата й нагоре коса.
— Последния път мислеше, че това ще ми хареса. Доколкото си спомням, използва думата „необичайно“.
Коленичих и прокарах ръка по чатала му.
— Това малко котенце те възбужда, нали? Тогава хубавичко си го погледай.
Подпрях отворения албум пред очите му срещу стария телефон. Отидох зад него, хванах с ръка брадичката му, като дръпнах главата му назад, защипах пробно кожата около очите му. Тогава порязах клепачите му на два точни малки триъгълника. Е, може би не чак толкова точни. Една от очните му ябълки леко изскочи.
— Наслаждавай се на снимките, полковник.
В „Органик Планет“ на „Сейнт Джоне Ууд“ си поръчах лате с куркума и използвах тоалетната, за да се измия, да изтрия малките парченца кожа с мокра кърпичка и да я пусна в клозета. Ръкавиците бяха в джоба ми. Щях да се отърва от тях по-късно. Моята ДНК вероятно все още беше из целия апартамент, но пък чия беше тази ДНК? Елизабет Тиърлинк не съществуваше в действителност. Започвах да свиквам с мисълта. Смених изцапаната си пола и блуза с чистата бяла рокля от „Александър Уанг“, сгъната в чантата ми, избърсах издайническо петно кръв от глезена си, после седнах навън с чашата си с шафранова пяна, гледах майките и децата през слънчевите си очила и се наслаждавах на леката мараня на спокойния юлски ден. Веднъж бях казала на някого, че не ми пука за отмъщението, но пък дрънкам и много глупости. Възможно бе полковникът да се е добрал до телефона, но не бих се обзаложила.
27
Разстоянието от „Кларидж“ до аукционната къща беше малко, но си бяха направили труда да изпратят кола. Преди да тръгна, пратих есемес до Елвис, потвърждавайки часа и мястото на срещата ни по-късно вечерта, после дълго се оглеждах. Щяха да ме гледат толкова много очи. Спомних си как се преобличах за първото си шоу в Джентилески, тогава изпитвах неприкрито удоволствие, гледайки отражението на собствените си постижения. Роклята ми в онази нощ беше черна, сега — бяла, от „Мария Грейчвогъл“, права, драпирана ниско отзад и свободно завързана над хълбоците, обиците от Йермолов бяха единственото ми бижу.