— Благодаря. Но не мога да се сравня с твоя подарък.
— Сигурно сте много развълнувана, мис Тиърлинк — добави той с по-делови тон.
Рупърт все още загрижено се въртеше наоколо, но разстоянието между нас, създадено от неговия корем, го побъркваше. Павел Йермолов бе известен в света на изкуството с това, че никога не се бе появявал на търг, предпочитайки да купува шедьоврите си чрез анонимни посредници, и въпреки това ето го тук, на партито на Рупърт, дъвчещ дива гъба и бял трюфел. Йермолов се протегна да се ръкува.
— Точно правех комплимент на мис Тиърлинк за невероятното й око.
— Наистина, наистина — отвърна Рупърт.
Стаята ставаше все по-претъпкана. Скоро щеше да настъпи моментът да се преместим за търга. Протоколът и алчността се бореха у Рупърт. Трябваше да се преструваме, че това е поредната приятна социална проява, а предстоящият търг — просто очарователна формалност.
— Избрахте ли си нещо тази вечер, господин Йермолов? — попита Рупърт небрежно, сякаш представител на аукционната къща никога не би слязъл на нивото да следи намеренията на своите клиенти чрез таблоидите.
— Естествено.
Рупърт се извини и се запъти бързо, доколкото му позволяваше шкембето, към един служител до вратата. Щеше да изпрати съобщение до телефонната централа, за да потвърди на Пандора Смит присъствието на Йермолов. Тъй като Зулфулгарли щеше да наддава от Ню Йорк, бях поискала Пандора да бъде негов представител. Това беше първият й голям търг и тя беше много развълнувана. Движението на Рупърт освободи пространство около нас и тъй като разпознаха Йермолов, очакването в залата се повиши с още една степен. Това ми напомни за партитата, на които бях ходила, когато живеех в Лондон, безкрайния момент на тръпнещо очакване, преди някой да протегне ръка или да се наведе за целувка, всеки чакащ началото на действието, напрегнат от обещанието за екстаз.
— Елизабееет! — Анжелика приготви телефона си за селфи с Йермолов, но той решително излезе извън обсега на камерата.
— Дами и господа, моля, заемете местата си. Търгът ще започне след пет минути — разнесе се глас от високоговорителите.
Йермолов ми подаде ръка.
— Да вървим?
На долния етаж рецепционистките бяха заети да проверяват покани, да раздават табелки с номера и да посочват местата. Големите купувачи бяха настанени отпред в средата на залата, а продавачите — зад тях. От двете страни оградените места за правостоящи бяха претъпкани с галеристи, студенти, журналисти и някои любопитни туристи. Аукционите бяха публични събития — на теория всеки може да присъства безплатно. Отзад, все още в кафявите си комбинезони, бяха носачите. Проверих дали Джим е сред тях. При по-дребни продажби самите носачи поставяха творбите на подиума, но тази вечер къщата бе избрала двойка високи, добре изглеждащи момчета с фракове и бели ръкавици.
Йермолов взе дървена табелка с номер и ме отведе до мястото ми.
— Е, може би ще те видя утре? — попита тихо той.
— Може би.
Той ме целуна по бузата, после продължи към сцената. От двете страни на платформата телефонните оператори чакаха пред излъсканите старомодни стационарни апарати. Друго нововъведение — те бяха издокарани в цветовете на къщата, младите мъже изглеждаха важно и тържествено в костюми и бледозлатисти копринени вратовръзки, в същия оттенък като вечерните рокли без презрамки на младите жени. Всеки от тях стоеше с ръка върху слушалката, а позата им добавяше към напрежението в залата, подобно на състезателни коне, подредени преди изстрела. Пандора улови погледа ми и ми отправи бърза, заговорническа усмивка. Тя изглеждаше горда и нервна. Над рамото си забелязах Да Силва секунди преди светлините да угаснат. Беше облечен в тъмносиня риза с голямо бяло лого на „Поло“, а не с някое от нещата, които му бях купила. Но беше дошъл. Почувствах, че мускулите ми се отпуснаха. Играта започва.
Говорителите гръмнаха с четвърта част от Деветата симфония на Бетховен, прожекторите се включиха, екранът зад подиума светна с логото на аукционната къща. Групата на купувачите по телефона вдигнаха слушалките си, когато презентацията започна под ахканията и овациите на тълпата, аплодираща всеки експонат, чисто изображение преливаше в името на художника. Отвсякъде изникваха телефони, улавящи действието — имах чувството, че всеки момент ще извадят и запалките си. Филмът проследи двайсетте главни експоната — от Мане до Полък, после — внезапно затъмнение. Тишина. Тогава се чуха първите тонове от саундтрака на Роки. Исусе! Светлините изригнаха в електриковосиньо и розово като фойерверки, когато Де Кунинг и Гоген — моят Гоген — грейнаха един до друг, а Чарлс Ийгълс изтича по централната пътека в кадифен смокинг, тълпата аплодираше и поздравяваше c вдигнати юмруци появата му, докато се качваше на трибуната. Какво се беше случило с аукционната къща? Горкият Рупърт. Ийгълс изчака като актьор да включат светлините и напрежението да спадне. Пременените носачи изнесоха първата творба — от Баския — и я поставиха с благоговение на Стойката. И се започна.