— Как изглежда?
— Малко позеленял. Но иначе е добре.
Извадих дебелия плик с банкноти за таксата на Елвис.
— Заповядай. Три бона на по двайсет паунда, както казах. Ти беше чудесен, благодаря. — Бог знае защо шепнех.
— Добре. Радвам се да направя услуга на Кевин.
— Ти не си бърборко, нали, Елвис?
— Какво?
— Няма значение. Най-добре е да тръгваш. Ще го върна тук утре в четири.
— Сигурна ли си, че можеш да се справиш с него?
— Няма проблем.
Би било много по-бързо и лесно Елвис да ми помогне за Да Силва, но не исках да го намесвам повече от крайно необходимото. Освен това трябваше да го направя сама.
Микробусът беше по-голям от колите, които бях карала досега. Всъщност бях карала само воксхола по време на шофьорския курс, с който си бях взела изпита. И един господ знаеше къде е шофьорската ми книжка. Двигателят смущаващо ми изгасна на „Пикадили“ и някак си се озовах в автобусната лента край Чайнатаун, но най-накрая започнах да се справям, докато пълзяхме през Сохо, нагоре по Дийн Стрийт към Оксфорд Съркъс. Тълпи от туристи и купонджии кръжаха около баровете, наслаждавайки се на топлия летен въздух. Три момичета, хванати за ръце, носещи се по течението на нощта, изприпкаха пред микробуса с обувките си на платформи, прекрасни и арогантни, тръгнали да се напият. Една от тях ми изпрати въздушна целувка. Пътуването щеше да отнеме около четири часа и половина, така че щяхме да пристигнем малко преди зазоряване. Удължавах яденето на шоколада, докато пресякохме Уестуей, насочвайки се към M1 и на север, после включих радиото, за да не заспя, докато микробусът поглъщаше километрите, изкачвайки гръбнака на Англия към Ливърпул.
Като малка майка ми на няколко пъти ме заведе на Кросби Бийч. Само че никой не го наричаше така, а Ерозията, широкият басейн на устието на Мърси, където пуфтящите влекачи теглеха величествените кораби да хвърлят котва в ливърпулското пристанище. Кораби от Америка, Гърция, Норвегия и Китай. С майка ми се опитвахме да отгатнем флаговете, докато си правехме пикник с ябълки и бял хляб с конфитюр. Спомнях си ситните камъчета от червеникавия пясък, който драскаше и влизаше навсякъде, под пуловера, в маншетите на дънките. Всъщност плуването не беше разрешено, течението и плаващите пясъци бяха прекалено опасни, но майка ми ме возеше на водно колело. Веднъж хапнахме сладолед „Мистър Уипи“ с ярък сос от малини. Сърцераздирателно, нали?
Пътуването беше прекъсвано от мърморенето на Да Силва и от дрезгавия глас на Дарт Вейдър, идващ от сателитната навигация на Елвис, от леко тупване и от време на време ругатни на италиански. Към края за малко да задремя и се стреснах, когато Анакин Скайуокър ми изръмжа да завия наляво по „Марин Терас“ към езерото. Часовникът ми показваше 4.35, оставаха петнайсет минути до зазоряване. Капнала от умора, отворих задната врата и извадих стола. Въздухът тук беше потискащо студен; режещ вятър от Атлантическия океан носеше на пориви водорасли и боклуци над перилата на крайбрежната алея. Освен уличните лампи по брега, плажът беше черен; захапах малкото фенерче, докато носех стола и въжетата надолу до пясъка. Колебливо започнах да избирам пътя към първата от неподвижните фигури, пазещи хоризонта.
Антъни Гормли беше направил инсталацията „Друго място“ в Кросби през 2005 година. Сто, излети от чугун фигури, всяка отливка от тялото на художника с тегло 650 килограма. Те стоят на стража в продължение на три километра по протежение на брега, гледайки на километър над вълните. Според художника смисълът им е да противопоставят човешкия живот на планетарното време, което всъщност имах предвид и аз, макар и не съвсем по начина, по който го подразбира мистър Гормли.
Около сто метра навътре пясъкът започна да потъва под краката ми, преминавайки от сух в мокър. Приливите в устието се редуват в петдневен цикъл: сутрин варират от малко след полунощ до около 6.30 часа. Днешният се очакваше в 5.47. Движех се бавно заради стола, който носех. Исках да побързам, тъй като усещах първите слънчеви лъчи зад мен, но знаех, че трябва да внимавам при всяка стъпка, да пробвам дали мокрият пясък не поддава или засмуква. Минах покрай няколко от призрачните, обезобразени от морето фигури, докато земята поддаде, поглъщайки крака ми до коляното с алчно мляскане. Отстъпих леко назад, оставих стола, после се затичах в обратната посока.
В микробуса Селена Гомес чуруликаше с копнеж. Свалих предпазителя на каракала и метнах раницата на една от пейките по крайбрежната улица. Да Силва не миришеше особено хубаво — това се дължеше на газта за запалката и полусмлените ордьоври. Повърнатата храна бе засъхнала на дълги ивици по шията му и беше намокрила яката му, а под озадачените му очи имаше пурпурни синини. Запуших му устата, после се опитах да го вдигна, но той се съпротивляваше, отпускайки тялото си. Беше невъзможно да погледна лицето му, невъзможно да погледна тези очи. Така че просто го сръгах с каракала в ребрата, което го накара да се размърда. Държах го в ръка като спомен за нашата разходка до бараката в Калабрия. Онова, което по тези части минаваше за слънце, вече беше изгряло, в гръб приличахме на двойка, излязла на романтична разходка на разсъмване. Той все още беше замаян, препъваше се пред мен, докато напредвахме към кафявите вълни.