— Добре, любовнико. Седни.
Най-напред му завързах краката, като увих въжето около краката на стола, преди да разкопчая ужасната му риза от „Ралф Лорън“, като я разкъсах по шевовете, за да я сваля през белезниците. В този момент той започна да протестира, мятайки се на всички страни, като се опитваше да ме ритне.
— На твое място не бих го нравила. Само ще се преобърнеш. Това би ти развалило гледката.
Завързах го през гърдите за облегалката на стола, прекарах една трета от въжето около врата му и го стегнах на китките, за да не си мърда главата, после се отдръпнах, за да се възхитя на свършеното. Вързан неподвижно на стола, в гръб Да Силва изглеждаше невъзмутимо неподвижен, както фигурите на Гормли.
— Е, тогава ciao — извиках, докато вдигах мръсната, скъсана риза, и пъхнах пистолета в дънките си. Не погледнах назад, докато не се върнах на крайбрежната алея и запалих цигара на пейката, съзерцавайки как морето променя цвета си от тъмно към по-бледо кафяво. Пет часът сутринта. Чудех се колко време ще му отнеме да разбере, че след около четирийсет минути морето ще го потопи. В крайна сметка всичко завършваше с известна символика — и той се беше опитал да ме убие на плаж. Водата вече простираше разпилените си, покрити с жълтеникави люспи пипала към стола.
В гледането на морето има нещо хипнотизиращо. Осъзнаването, че каквото и да се случи, вълните ще продължат да се разбиват в същия бряг в безкрайността на бъдещето. Предположих, че това е искал да покаже художникът, необяснимата утеха от собствената ни незначителност. Чакахме заедно и след известно време, под приспивния шепот на вълните, почти забравих, че седящата фигура е човек, за разлика от останалите. Така или иначе нямаше особено значение. Със сигурност не и за Да Силва. Спомних си как небрежно обясняваше в Калабрия, че понякога изхвърлят човешкия товар от лодките. Това безразличие беше единственият източник на влечение помежду ни.
Защото си приличахме. Бях го наблюдавала. Лекотата, с която водеше двойствения си живот, безпощадността, спокойното приемане на насилието. И точно като всяка тъжна кучка, седяла някога тук, изплаквала сърцето си пред безразличните води, си бях помислила, че би могъл да ме обикне. Просто бъди себе си и ще намериш някой, който ще те желае такава, каквато си. Да Силва ме беше разбрал, знаеше каква съм, какво бях направила.
В Танжер му казах, че най-доброто оръжие, което една жена може да използва, е изненадата. Но всъщност най-доброто е любовта. В крайна сметка бях убедила себе си, че любовта ще спаси и двама ни. Вероятно би могла да го направи. Бях се измисляла и пресъздавала толкова много пъти, но Да Силва беше последният ми шанс да започна отначало. А той ми го отне. Не в момента, в който осъзнах, че ще ме пожертва, а когато разбрах, че ще го направи, без да изпита съжаление. Не би ме спасил, затова и аз не можех да го спася.
Водата вече заливаше крайбрежната алея. Главата на Да Силва отдавна беше изчезнала под лъскавата й повърхност. Работата е в това, че любовта те прави лековерен. Прави те доверчив. Забавя реакциите ти. Бях лековерна, доверчива, бавна. Но накрая собственият образ на Да Силва в моите очи го накара да се отпусне достатъчно, за да ме подцени. Мислеше, че съм прозрачна, разбираема. Известно време и двамата бяхме повярвали, че ме разбира, което се оказа най-голямата му грешка. Увих ризата, хвърлих бърз поглед по алеята за тичащи рано сутринта и я пуснах във водата. Тя се разгъна, разперила безпомощно ръкави. Някъде, над навеса и свирещия вятър от Атлантическия океан, някой плачеше. Може би бях аз. Може би защото завинаги се оказа прекалено кратко.
Време бе за следващия ход. Но преди това — закуска. На главния път зад крайбрежната алея имаше отворено кафене, в соления въздух се носеше миризма на пържено.
— Добре ли си, кукличке? — попита мъжът зад тезгяха.