Мъжът с шлифера се надвеси над тезгяха. Колкото и малка част от лицето му да се виждаше, заради голямата шапка, все пак изглеждаше ужасно заплашителен.
— Значи отказваш да продадеш цялата злоба. На мене?!
— Да. Разкарай се. — започна да се отегчава магазинерът.
— Добре. — каза клиентът. — Магазинът ти ще изчезне.
И си тръгна.
Шест дни изминаха нормално. Клиентите идваха и си отиваха. Всеки разказваше защо е дошъл да си купи злоба и получаваше точно толкова, колкото е платил.
Някои купуваха повече, други по-малко. Никой обаче не искаше всичката.
Едно утро, обаче до магазина избухна бомба. Според очевидци била кола-бомба с шофьор-камикадзе. Странно обаче, полицията така и не успя да открие трупа на шофьора.
Бяха изпочупени прозорците на сградите по цялата улица. Единствения прозорец на Магазина също. За щастие, в последния момент, преди да избухне, колата се беше отклонила и не се бе взривила точно пред магазина. Той обаче бе опушен и навсякъде около него миришеше на изгоряло.
Човекът, който искаше да купи всичката злоба в магазина, отново се появи. Влезе забързано, спря се пред тезгяха и попита:
— Още ли не искаш да продаваш цялата стока?
Магазинерът му овърна:
— Не. Мисля, че когато злобата се продава равномерно, тя е от полза за повече хора.
— Взривът пред магазина не беше случаен.
— Заплашвате ли ме, господине?
— Да. Ако не ми продадеш всичко, ще ти се случат още нещастия.
— Ако още нещо гадно сполети магазина ми, ти ще умреш.
Мъжът с шлифера и високата старовремска шапка замислено отбеляза:
— Боя се, че това е невъзможно.
И си тръгна.
След няколко дена, отнякъде в Магазина се появиха хлебарки. Бяха милиарди, пълзяха неистово по пода и стените, издавайки църкащи звуци. Катереха се дори и по тавана — бързи и подвижни, черни, прилични на огромни лъскави подвижни копчета.
Магазинерът звънна в една фирма за обезпаразитяване.
Оттам изпратиха техен служител, който се справи с по-голямата част от буболечките. Останалите Продавачът унищожи по свой собствен начин.
Междувременно голяма част от клиентите, които си бяха купили злоба, се бяха справили с проблемите си и идваха да благодарят. Също така подпитваха дали им са нужни още дози. Магазинерът не им препоръчваше повече.
Както са казали древните лекари — в малки дози е лекарство в големи — отрова.
Странният мъж с шлифера и голямата шапка отново дойде да пита дали може да купи всичката стока. Продавачът го изгони още от вратата. Мъжът си тръгна мърморейки нещо неразбрано. Все пак на собственика на Магазина му се счу някаквко странно словосъчетание от сорта на:
„Пълзящи Мишки, Летящи Мишки“.
За всеки случай той пак се обади на фирмата за обезпаразитяване да ги попита дали винаги са на разположение. Отговориха му утвърдително.
Магазинерът се замисли за злобата. Преди, когато още не можеше да я отделя от себе си, се чувстваше неконтролируем и потенциално опасен. Сега я продаваше в малки количества и помагаше на хората. Чувстваше се полезен и добър. А онзи тип с шлифера и шапката искаше да му отнеме тази малка радост.
Не можеше да го позволи.
В магазина влезе клиент. Беше може би най-ниският и най-дребен човечец, който някога бе посещавал дюкяна.
Дойде до тезгяха и гледайки надолу плахо измънка:
— Може ли да ми помогнете?
— Какво по-точно желаете?
Човечецът вдигна поглед и набързо пак наведе глава.
Инаше малко овално лице, чип нос и брада-катинарче, която не му отиваше. Личеше си, че я е пуснал за да не изглежда толкова невзрачен. Беше облечен в широки топчести панталони с много джобове по тях и сливащо се с фона почти незабележимо сиво яке.
Дребничкият клиент понасъбра смелост и каза:
— Не обичам да излизам от вкъщи. Честно казано дори ме е срам. Не обичам да говоря нито с познати, нито с непознати. Нямам нито един приятел. Можете ли да ми помогнете?
— Разбира се. — магазинерът бръкна под тезгяха и извади една доза Злоба.
Започна да се чуди дали мъжът има пари да я плати.
Всъщност само на първия клиент досега беше подарявал злоба. Беше чувал, че в другите магазини от време на време правят подаръци /или промоции/ и май че сега беше момента.
В този момент дребничкият клиент започна да вади пачки стодолорави банкноти от джобовете си и да ги трупа на тезгяха. Спря за малко, колкото да попита: „Колко струва?“ и продължи да добавя пари.
Магазинерът поясни:
— Цената е сто хиляди за една доза.
— Тук са двеста. Ако не ми помогне доза ще се върна за още. Става ли? — попита обнадеждено човечецът.