Насред всичкия този хаос и объркване, едва сега осъзнах, че Меган беше доста мълчалива.
— Какво си мислиш? — попитах я нежно.
— Мисля, че трябва да правим онова, което искат — отвърна също толкова нежно тя.
От задната седалка се разнесе гласът на Линдзи:
— Някакви идеи, тате?
— Не — отвърнах аз.
— Нищо ли? — учуди се Алекс.
Хлапетата бяха като втрещени, че таткото с всички отговори — „Трябва да работиш с коленете за подобен скок“, „Малко повече четене и по-малко стоене пред компютъра няма да те убият“ — е останал без нито един.
Много бързо — направо за нула време — се озовахме пред алеята на къщата ни. Погледнах камерите за наблюдение и установих, че все още са си на мястото. Една от съседките подрязваше храстите под прозореца на трапезарията си.
Полицейските коли спряха пред и зад мен.
Не бях сигурен дали можехме да слезем от нашия автомобил, или трябваше да стоим в него. Предната кола направи обратен завой и напусна алеята ни. Онази зад мен остана.
Очаквах нещо лошо. Полицаят излезе от патрулката. Тръгна към нас. Направи ни знак да излезем. Отключих вратите. Изпълнихме нареждането му.
Да, наистина беше същият розоволик задник, който ни спря за неправилно пресичане, изнесе ни лекция, изплаши ни и в основи ни унижи.
— Ето ви и вас — каза полицаят с голямата си, мазна усмивка на голямото си, мазно лице. — Семейство Брендайс, вие се насладихте на луксозния полицейски ескорт до дома ви. Полицията на Ню Бърг желае да ви покаже, че може да бъде ваш враг… както и ваш приятел.
Служителят на реда ни отдаде чест с два пръста и се върна при колата си. Отвори вратата и точно преди да се качи, ни каза:
— Пожелавам приятен ден на всички ви.
12
В тази съботна вечер, след като един дрон ни достави вкусна вечеря от телешко пармиджана, салата с рукола и пица „Маргарита“ от „Пица Магазин“ (бързо свиквахме на различните удобства, които осигуряваше светът на „Магазинът“), двамата с Меган се оттеглихме в „кабинета“ си на тавана — малко пространство, на което смятахме да напишем нашата книга.
Хората ни казваха, че сухата жега на Средния запад ще е истинско облекчение след влажната жега на Манхатън. Излъгаха ни. Таванът ни беше изпепеляващ. Климатичната ни система не можеше да стигне чак дотук, а вентилаторът, с който разполагахме, само издухваше бележките и листовете за принтера.
Избрахме тавана, защото имаше вероятност да сме пропуснали някоя камера в другите стаи. Да, вероятно и тук имаше скрити устройства (не бяхме чак толкова наивни), но след като махнахме две такива от дървените греди на покрива, можехме да очакваме някакво усамотение.
Но кой можеше да бъде сигурен с тези хора?
Крушката висеше над малката сгъваема маса, която ни служеше за бюро. Жегата беше толкова непоносима, че се бяхме съблекли по бельо. Ледът се топеше в айскафетата ни.
По-голямата част от къщата приличаше на построена миналата седмица, но таванът изглеждаше Като двестагодишен — на повечето от гредите и скърцащите дъски имаше паяжини и изпражнения на гризачи, а тежката жега на моменти необяснимо беше разкъсвана от много хладен полъх.
По-обезпокоителен от всичко обаче беше въпросът на Меган, който ми зададе, преди да напишем и дума от книгата си.
— Как се случи това, Джейкъб? Как се озовахме полуголи в този горещ таван в Небраска, в който пишем книга за някаква ненормална компания?
Въпросът й беше много хубав и трябва да призная, че не ми беше чужд. За съжаление, нямах абсолютно никаква представа как да отговоря.
— Може би просто ни е писано да напишем тази книга — отвърнах аз.
— Не искам да съм цинична, захарче, но отговорът ти е много странен… искаш да кажеш, че Бог желае да напишем тази книга?
— Не Бог — отвърнах аз. — Не знам. Може би съдбата.
— „Съдба“ е другото име на „Бог“.
— Вероятно си права — съгласих се аз. — Но имам чувството, че всичко ни води към това — отхвърлянето на рап книгата, запознаването ни с „Магазинът“, нуждата ни от работата и парите. Като че ли сме се записали в армията, за да водим свещена война.
— Нещо такова — отвърна Меган. Двамата бяхме изплашени, това беше повече от очевидно. — Ако ни хванат, ще ни… е, дори не мога да си представя какво могат да ни причинят.
— Тупа-лупа — предположих аз.
— Най-вероятно — съгласи се съпругата ми. Без да ми се усмихне. Да, определено бяхме изплашени. — Защо просто не се захващаме за работа?