— Тупа-лупа — казах аз.
— Не — възпротиви се съпругата ми. — Правилният израз е…
Тя млъкна за момент и после почти в унисон казахме:
— Без тревоги.
16
На следващия ден двамата с Меган бяхме разделени… на работа. В нашия странен нов свят това беше странно ново чувство — да си сам. Аз и съпругата ми винаги бяхме заедно, особено през изминалите няколко месеца: работехме над катастрофалната „Корените на рапа“, организирахме преместването си до Ню Бърг, самото преместване, съвместната ни работа на тавана по новия ни проект. Сега бяхме сами, което беше доста необичайно.
На всеки от нас беше поверен по един стормър и ни пратиха да работим в различни сгради. През този втори ден бях назначен в „Домашни потреби“, където събирах и преопаковах стенни диспенсъри за найлонови торбички, силиконови шпатули, свещи с аромат на ябълков пай и пластмасови чашки за кафе.
Меган беше назначена в „Стоки от деним за майки“, където изпълняваше поръчки за еластични и повдигащи дупето дънки, за дънки с широка талия и много накъсани дънки с еластична талия, през чиито дупки можеше да изпадне бебето.
Макар че бяхме разделени, се прибрахме заедно у дома. Шофираше Меган, а аз пишех новопридобитата информация на листчета („Бърза сметка: безплатните обеди в столовата струват около 830 000 долара на „Магазинът“ на ден“), забележките си („Напълно съм сигурен, че началникът на „Домашни потреби“ има малък компютърен чип в ръката си“) и личните наблюдения („Отговорниците за стормърите са мили и учтиви; ремонтният екип на стормърите не струва“).
Прибрахме се у дома. Планът беше да видим как е минал денят за Алекс и Линдзи, след което да повървим половин час на спортните пътеки в мазето, да потренираме петнадесет минути на стеър кламбера и накрая да охладим с няколко ледени бири „Сам Адамс“.
Както споменах, такъв беше планът. Алекс стоеше пред отворената врата на гаража.
Въобще не си направи труда да каже „Здравейте“, нито „Как мина денят ви?“, а направо изстреля:
— Познавате ли хора на име Бете и Бъд?
— Да — отвърна Меган и бързо добави доста лицемерно: — Запознахме се в църквата.
— Алилуя — отговори Алекс и побърза да добави: — Двамата са в трапезарията и преди малко си поръчаха цяла кофа с пилешки крилца и пържени картофки.
Отидохме в трапезарията и бяхме посрещнати с много прегръдки. Очевидно Бете и Бъд си падаха по манията с прегръдките, която беше завладяла цялата страна, включително Ню Бърг.
— Предупредихме ви, че ще дойдем — каза Бете.
Отговорихме им, че сме много щастливи, че са го сторили, че нямаме никакви планове за вечерта и че пилешките крилца са сред любимите ни храни.
Новите ни приятели въобще не изглеждаха толкова бляскави и красиви, колкото предните два пъти, в които ги бяхме видели. Бете беше бледа и нямаше грим. Дрехите й бяха свободни и безлични — най-вече глупавият й розов суитшърт. Бъд имаше торбички под очите и носеше „старчески“ панталони — отпуснати, широки и вдигнати доста нагоре.
— Бяха ни необходими точно две минути, за да дойдем тук — съобщи той. — От нашата врата до вашата. Засичах го.
— Можете ли да си представите нещо по-скучно от засичането на разходките ни на хронометър? — попита Бете. — Скоро ще започне да брои и дъждовните капки.
— Между другото — заяви Бъд, — оказахме се прави за едно нещо.
— За какво? — попитах аз.
Бъд кимна към камината.
— За шпаньолите — отвърна той.
Двамата с Меган погледнахме към полицата и керамичните кокер шпаньоли от деветнадесети век, които баба й ни беше подарила.
Вероятно им се сторих доста объркан.
— Бъд има предвид това. — Бете отиде до камината, взе едното куче и го обърна наобратно. Нямаше нужда да работиш за ЦРУ, за да забележиш камерата в лапата на шпаньола.
— Кучи синове — ядосах се аз.
— Моля те, Джейкъб — каза Меган. — Не започвай.
Огледах дневната и коридора. Да, камерите отново бяха поставени, точно както предсказаха Бете и Бъд. Над предната врата. Над огледалото в коридора. Над килера. Над фалшивия Матис в дневната. На същите места, на които бяха преди. И на някои нови.
— Свиквай с това, човече — каза ми Бъд. — Така работи „Магазинът“. Нищо не можеш да направиш по въпроса.
Новият ми приятел млъкна. Усмихна се. И продължи:
— Нищо освен това…
Бъд скочи на крака и запя един от тийнейджърските хитове — Jealous. Взе керамичното куче с камерата и започна да го използва като микрофон. Докато пееше, въртеше се и правеше треторазредна имитация на Ник Джонас, като движеше шпаньола напред-назад пред лицето си, двамата с Меган останахме малко втрещени, за да се засмеем. Човече, този тип се движеше с такава страст.