Не ми харесва начинът, по който те гледа.
Изведнъж спря. И отново се тръшна на мястото си.
— Опитвам се винаги да осигурявам малко забавления за копелетата, които гледат тези видеа. Трябва да ме видиш как пея Лейди Гага. Изпълнението ми е перфектно.
— Разбира се, трябва да сте наясно, че след като хахавата изява на Бъд беше записана на една от камерите в къщата ви, „Магазинът“ ще я включи в интервюто си.
— Ще ни интервюират? — попита Меган.
— Със сигурност. Всеки, който се мести тук, минава през тричасов встъпителен разпит. Наричат го „Въведението“. Трябва да отидете цялото семейство. Дечурлигата. Дори кучето и канарчето, ако имате такива. По време на интервюто ви задават трилион въпроси. Някои са много лични. Някои са изключително интелектуални. Трети пък са просто шантави.
— Иначе са много учтиви и сърдечни — намеси се Бъд. — Никой не знае какво правят с резултатите. Но няма за какво да се тревожите.
От израженията на лицата им разбрахме, че това интервю също така не е нещо, което да очакваме с нетърпение.
17
Още на следващия ден Меган, Линдзи, Алекс и аз бяхме поканени в голяма удобна стая.
— Линдзи, да започнем с теб. Назови две неща, които би променила в родителите си, ако можеше.
Стените бяха покрити с ламперия от тъмно дърво. Мебелировката беше класически шаблон за кабинет на психиатър: фотьойл, кафяво-черен диван от туид в комплект с две кресла и, разбира се, масичка за кафе, върху която имаше кърпички.
— Джейкъб, би ли пропуснал църквата в неделя, за да отидеш на бейзболен мач от Голямата лига?
Интервюиращият се казваше Джъстин — кльощав тип, който приличаше на водещ на телевизионна игра. Нямах никаква представа дали наистина е психиатър.
— Меган, ти донор на органи ли си?
Джъстин ни обясни, че това е просто едно интервю, чиято цел е да ни опознаят по-добре. Каза, че го правят с всички нови служители и семействата им. През трите часа от престоя ни тук постоянно повтаряше едно нещо: „Няма верни и грешни отговори“. Аха, да бе.
— Линдзи, какво ти липсва най-много от Ню Йорк?
— Лудостта.
— Меган, вярваш ли, че тринадесет е фатално число?
Съпругата ми отвърна, че не е суеверна.
— Нека те питам нещо тогава. Би ли живяла в апартамент, който е на тринадесетия етаж?
— Е, както вече обясних, не съм суеверна. Така че мисля, че бих живяла.
— Нека те питам още нещо. Каза „мисля, че бих“. Това означава ли, че не си сигурна?
Меган обясни, че е сигурна.
— Алекс, същият въпрос. Тринадесети етаж?
Синът ми беше готов с отговора си:
— Ще живея там, където живеят родителите ми.
— Добър отговор, мой човек.
Джъстин нямаше нито бележник, нито химикал. Не си водеше бележки. Предполагах, че ни записват или дори ни излъчват в реално време. Възможно ли беше да е толкова запознат с интервютата, че да запомня отговорите, които му давахме? Дали си измисляше някои въпроси в движение? Или комбинираше и двете?
— Джейкъб, има само три вкуса сладолед в магазина — пистачо, пекан и шоколад. Кой би избрал?
Хрумна ми, че няма да е лошо да му покажа, че съм традиционалист.
— Пекан — отговорих.
Джъстин се намръщи.
— Но ти си алергичен към ядки, Джейкъб.
Отвърнах му, че съм си помислил, че въпросът е теоретичен.
— Не. Личен е. Това е лично интервю. Да продължаваме напред.
— Но аз предположих, че… — започнах да се оправдавам.
— Моля те, Джейкъб. Да продължаваме напред.
Така и сторихме. Следващият въпрос беше за Линдзи.
— Ако можеше да посетиш само едно място в света за седмица, кое щеше да е то?
О, моля те, не казвай Ню Йорк, миличка, помислих си аз. Нямаше нужда да се тревожа.
— Луната — отговори дъщеря ми.
— Интересно… Меган, поддържаш ли още връзка с някои от приятелите си от основното училище?
— Меган, кажи ми нещо за Джейкъб, което никой друг в стаята не знае.
— Алекс, коя беше любимата ти играчка като дете?
— Джейкъб, назови ми две неща за съпругата си, които са изключително дразнещи.
— Меган, какво е идеалното тегло за теб?
— Алекс, има ли значение дали някой е гей или лесбийка?
— Джейкъб, ако до края на живота си можеше да носиш риза само в един цвят, какъв щеше да бъде той?