— Ето това искам да ти покажа цяла вечер — заяви Меган и защрака яростно по клавиатурата на лаптопа си.
— Не поглеждай през рамото ми — предупреди ме тя. — Искам да заредя всичко на екрана.
След още няколко секунди, в които се преструвах, че не поглеждам над рамото й, съпругата ми каза:
— Добре, вече можеш да погледнеш. Трябва да разбереш обаче, че това не е един цял документ. Просто изрязах и сложих на едно място някои неща, които свалих. Нарекла съм файла МПГ.
— Предавам се. Какво означава това?
— Много правни глупости.
— О, трябваше да се помъча още малко да го отгатна — отвърнах саркастично, но Меган не ми обърна внимание.
— Давай — прикани ме тя. — Погледни.
Беше невероятно.
Най-основното: двадесет и седем щати бяха приели закон, който повече от очевидно беше създаден в полза на „Магазинът“. О, естествено, никъде не се споменаваше думата „Магазинът“, но двамата с Меган не бяхме глупаци, знаехме за какво става въпрос.
Законодателното събрание в Кънектикът беше приело „закон в угода на консуматорите“. Той възпрепятстваше „истинските магазини“ (онези от тухли и с покрив) и не им позволяваше да „коригират цените и да ги координират с онлайн офертите в седемдневен срок“.
Превод: ако „Магазинът“ продаваше бормашина „Блек & Декър“ за двадесет и девет долара, градският магазин трябваше да чака седем дни, преди да може да намали цената си и да я изравни с тази на конкурента.
Градският съвет в Чикаго беше приел наредба, която „целеше финансово подобрение и стимулиране на домакинствата с ниски доходи“. Градът щеше да осигури „безплатни таблети и компютри на всички семейства, чиито постъпления бяха по-малко от двадесет и четири хиляди долара. През първите три месеца споменатите таблети и компютри щяха да имат достъп само до уебсайтове с продажба на стоки на дребно“.
Превод: бедните хорица в Чикаго щяха да получат калпави безплатни компютри, програмирани да осигуряват достъп само до сайтове, в които могат да купуват разни неща, а именно супермаркети и други големи магазини, но в основи това означаваше, че ще пазаруват от „Магазинът“, ще си купуват най-различни боклуци, които не могат да си позволят, и ще затъват все повече и повече в задължения.
Поправките, наредбите и законите, подкрепящи „Магазинът“, продължаваха ли, продължаваха.
Не беше изненада, че в Небраска имаше повече наредби в подкрепа на тази институция от всеки друг щат. Сякаш Небраска се подготвяше за деня, в който „Магазинът“ щеше да управлява щата. Законодателната власт в Линкълн беше постановила опасни за околната среда правила в подготовка за времена, в които небето щеше да е толкова почерняло от дронове, че щеше да се наложи милиони дървета да бъдат отсечени.
Във Флорида смятаха, че съвсем скоро кубинците ще залеят Южна Флорида, затова решиха да създадат закон, който позволяваше на „временните“ имигранти да им бъде плащано по-малко от минималната надница. Това решение взе щатският сенат в Талахаси.
Новият климатик работеше повече от добре, но не можеше да накара кръвта ни да спре да ври.
— Иде ми да се издрайфам — отбелязах аз.
— Меко казано — подкрепи ме Меган.
Съпругата ми обеща веднага да ми изпрати целия файл, след което много мъдро предложи да препишем на ръка информацията на листчета и да изтрием всякаква електронна следа от нея от компютрите си. И двамата бяхме на мнение, че електронното шпиониране е много по-вероятно от домашна инвазия. (Да, знам. Никога не предполагай каквото и да било.)
— Като казвам „изтриваме“, имам предвид изтриване — настоя Меган.
Това не беше проблем за нас. Една от „адските фрийланс“ работи на съпругата ми беше написването на инструкция от десет страници, носеща заглавието „Десет компютърни хака, които всеки може да научи“. Тя знаеше как точно да „изчисти“ напълно един компютър, а не да използва безполезната „Изчисти Историята“ функция, на която повечето от нас, аматьорите, разчитаха. (Да, наясно съм и с това. Няма подобно нещо като „напълно изчистен“.)
Преди да се заровя в МИГ файла, бях започнал свой собствен проект, свързан с „Магазинът“. Бях се захванал със събирането на информация за основателя на тази институция. Всеки би предположил, че ще е много лесно просто да се потърси в Гугъл и да се отсее нужното от купищата факти за Томас П. Оуенс, но информацията беше учудващо оскъдна. Оуенс беше роден в Лорейн, Охайо, през 1939. Това го правеше на седемдесет и осем години. Живееше в Аризона и притежаваше къща в Ню Йорк. Беше основал „Магазинът“ преди около двадесет години. Тогава бил грозен и примитивен сайт, в който Оуенс продавал книги, канцеларски материали и отдавна забравени десертчета като вафли „Неко“ и турски карамел „Бономо“.