Сам наричаше съпругата ми „моята сладка ирландка“ и „моята червенокоса красавица“. Често слагаше кльощавите си, космати ръце на раменете й, когато й говореше, и веднъж дори й каза, че не е необходимо да закопчава горното копче на униформата си. Предложението му беше последвано от зловещото „Момчетата обичат да надничат в пазвите на момичетата“. Да, Сам беше истинско вдъхновение.
Ако това се случеше в някоя друга компания, Меган щеше да подаде жалба в „Човешки ресурси“, но постоянно си напомняхме, че крайната цел на престоя ни тук не е да опаковаме слушалки, плюшени мечета и сгъваеми столове, а събирането на информация, която да разкрие пред Америка истината за „Магазинът“.
Двамата със съпругата ми пътувахме към дома си в деня след барбекюто ни с Бете и Бъд.
— Да не съм започнала да губя представа за времето на това ненормално място? — попита Меган. — Не вечеряхме ли снощи с Бете и Бъд?
Четеше графика за вечерта на таблета си.
— Да — отвърнах аз. — Барбекю и половин бутилка „Джаки Ди“.
— Е, знаеш ли какво? Имаме съобщение. Запазили са маса за седем в японския ресторант „Минка“ и ни очакват за вечеря.
— Откъде знаят, че сме свободни? — учудих се.
— Как ли? Знаеш как. Графиците на всички са достъпни, а ние не сме писали нищо за седем часа. Затова правилно са предположили, че сме свободни.
Час по-късно вече бяхме в „Минка“ заедно с Бете и Бъд пред огромен поднос със суши, чиния пиле терияки и препържени свински котлети. Човек можеше да си изгуби ума в Ню Бърг, но не и теглото.
— Дали „Минка“ не е името на хората, които държат ресторанта, какво мислите? — попитах аз.
— Не — отвърна Бете. — „Минка“ е традиционен японски дом. Когато проектирах ресторанта, смятах, че селският му вид ще действа успокоително.
— Когато си го проектирала? — учуди се Меган. Въобще не се справи със скриването на изненадата си от изказването на тази обикновена жена в нейната обикновена жълта рокля… че е архитект.
— Аха. Знам, че не приличам на такъв, но съм архитект.
Оказа се, че Бете е проектирала половината магазини и ресторанти в Ню Бърг. Имаше диплома от университета „Карнеги Мелън“. Беше стажувала в „Скидмор, Оуингс и Мерил“.
— Предполагам, че ти си неврохирург, Бъд? — попитах през смях.
— Опасявам се, че не. Бете е мозъкът в нашето семейство. Аз съм охранител в химическия склад в центъра за обработка на поръчките — отговори той.
— Минаваме покрай него всеки ден на път за работа — отбелязах аз.
— Благодарение на моя пропуск — започна Бъд — двамата с Бете дойдохме да ви видим през първия ви работен ден.
— Слушайте ме много внимателно — каза съпругата му. — Ще ви помоля за услуга.
— Разбира се — отвърна Меган. — Каквото кажеш.
— О, няма да е много трудно — обясни Бете. — Просто не казвайте на другите, че съм архитект…
— Или пък че аз съм охранител.
— Но сигурно има други, които знаят — предположи съпругата ми.
— Някои да. Други — не — отвърна Бете. — Колкото по-малко хора разполагат с тази информация, толкова по-добре. Това трябва да е единадесетата заповед в Ню Бърг.
Мамка му! Бяха изнервени. Бяха параноични дори за стандартите на Ню Бърг. Независимо дали ни бяха приятели или не, дали бяха шпиони или не… трябваше да попитам.
— От какво толкова се страхувате?
Настъпи мълчание.
— От всичко. От абсолютно всичко — отвърна Бъд.
След подобен отговор нямаше какво друго да се каже.
Забелязах кръжащия пред прозореца дрон. Ако я пуснехме вътре, джаджата щеше да си опита парче от сушито.
Бете и Бъд се спогледаха. Усмихнаха се един на друг. И помахаха на дрона.
23
Настана време за училище. Двамата с Меган бяхме много разтревожени.
Знаехме с какво нежелание Линдзи и Алекс оставиха учителите и приятелите си в Ню Йорк — смятаха, че постъпваме егоистично, като ги заточваме тук. Нямаше как да забравим това, тъй като постоянно ни го напомняха.
Също така бяхме наясно, че като две нахакани и отворени нюйоркски хлапета щяха да бъдат негативно настроени и саркастични относно гимназията в Небраска. Затова се бяхме приготвили за най-лошото, когато се върнаха у дома след първия учебен ден.
— Как беше на училище? — попита Меган и се приготви за оплакванията, обвиненията, вината.
— Яко — отвърна Алекс.