— Обадете ми се, когато вечерята е сервирана — извика той и ни остави.
Двамата с Меган се спогледахме. Не промълвихме няколко секунди.
— Добре, добре — наруших тишината аз. — Знам, че всичко това звучи малко шантаво, но може би преиграваме. Може би наистина е нещо добро. Има логика.
— Не съм съгласна. Джейкъб, наричат го Програма „Живот“. Линдзи и Алекс са деца. Не са възрастни. Програмират ги. За цял живот!
— Нека се успокоим. Както казах, това може да е нещо хубаво.
— Наистина ли мислиш така? — попита Меган.
Поклатих глава. Бях объркан. Разтревожен.
— Не.
— Да не би да се опитват да ни отнемат децата? — попита съпругата ми.
Отново поклатих глава.
— Това е лудост, нали? Имам предвид, че… не могат да го направят, нали?
Дали не могат?
Микровълновата изпиука. Меган извика Алекс и Линдзи. И двамата дойдоха на бегом.
И двамата се усмихваха.
24
Имаше си основателна причина двамата с Меган да бъдем избрани „да помагаме“ в Деня на специалните изкуства, но тогава не я знаехме.
Партито щеше да се проведе в Голямата приемна зала. Гостите щяха да са известни художници, дизайнери, писатели и философи, както и някои от рядко вижданите двигатели, които стояха зад света на „Магазинът“.
Голямата приемна зала беше точно копие на Версай: фрески в стил Фрагонар[9], пищни (и вероятно автентични) мебели в стил Луи XIV, полилеи от злато и кристал. В единия край на огромното помещение имаше сцена с катедра.
Сред знаменитостите се лутаха около стотина души, които работеха за „Магазинът“. Не познавах никой от тях, но бяха лесни за разпознаване. Всички носеха електронни баджове, на които пишеше: „АЗ СЪМ ОТ МАГАЗИНЪТ. ДОБРЕ ДОШЛИ“.
След като гостите пиха шампанско и се почерпиха с ордьоври, полилеите премигаха и те заеха местата си. Двамата с Меган и още шестима „помагачи“ препускахме наоколо като плъхове и събирахме мръсни чинии, чаши и салфетки. След това се разположихме зад гостите и се загледахме.
Една много красива млада жена, облечена в тъмносин костюм, се приближи до катедрата.
— Изабел Толедо — прошепна ми Меган.
— Така ли се казва? — попитах шепнешком.
Съпругата ми завъртя очи.
— Не, идиот такъв. Това е името на дизайнерката на костюма.
— Аха.
— „Беседите на Магазинът“ по време на Деня на специалните изкуства са истински успех — започна жената. — Днес е петият път, в който се провежда събитието, и за нас е огромно удоволствие да посрещнем доктор Дейвид Уернър — световноизвестен икономист и професор по икономика в „Харвард“.
Жената изрецитира още няколко хвалби по адрес на госта и завърши:
— Речта на доктор Уернър е озаглавена „Скритото и неочаквано влияние на изкуството и музиката върху икономическото стабилизиране“.
Професорът зае мястото си зад катедрата. Той беше немощен старец на около седемдесет и пет, облечен в тъмносив костюм със светлосиня папийонка.
Съвсем бързо обаче разбрахме, че няма нищо немощно в него.
Първоначално не продума нищо. Просто огледа присъстващите със сериозно изражение на лицето — главата му се местеше бавно от ляво надясно. Накрая заговори:
— Поканиха ме да говоря за изкуство и музика. Сигурен съм, че всички бихме се насладили на една дискусия за подобни благородни удоволствия. Само че нямам намерение да се спирам на тях. Ако не харесате онова, което имам да ви кажа, хич не ми пука.
Някои от присъстващите се спогледаха едни други — къде с притеснение, къде с объркване. Жената, която представи доктор Уернър, стана светкавично от мястото си и напусна залата. Професорът продължи:
— Нека се изясним от самото начало. — Последва пауза, а след нея гласът му направо изригна: — Не ви харесвам! Никого от вас!
Неколцина от присъстващите се разсмяха, но професорът бързо ги накара да замълчат, като махна с ръка.
— Не… не се смейте — извика той. — В интерес на истината… — Последва нова пауза, а след нея извика още по-силно и от преди малко: — Всички вие ме отвращавате. Това място ме отвращава. Само като чуя за „Магазинът“, и започва да ми се повдига.
Присъстващите отново започнаха да се споглеждат. Надигаха вежди. Зяпваха. Мърмореха. Шептяха.
Чух някой да казва: „Това сигурно е шега“.
Нещо вътре в мен обаче знаеше, че такава няма. Проповедникът беше излязъл пред еретиците и смяташе да хвърля огън и жупел.
Въпросът беше дали само ние с Меган бяхме съгласни с него?
9
Жан-Оноре Фрагонар (1732–1806) — френски художник, най-известният сред късните представители на стила рококо. — Бел. прев.