Беше ни необходим около час, докато изядем всички пържоли (отлични) и ребърца (изключителни), които Бете и Бъд ни сервираха. До 19:00 часа бяхме омели и последните трохички от шоколадовия пай и кокосовата торта. Изгубиха се също и два боровинкови пая. Видеокамерите записаха едни доста доволни от храната гости.
Кой да знае, че вечерта едва сега започваше?
Една от гостенките, приятна на външен вид жена, която работеше в центъра за обработка на поръчките, почука кафената си чашка с лъжица и заговори:
— Всички ме познавате. Аз съм Лин Харис. Също така знаете, че моментът е подходящ, нали? — попита тя.
Явно всички освен Меган и мен знаеха за какво става въпрос, защото започнаха да аплодират и да викат весело.
— Точно така. Това е перфектното време за „Магазинерска беседа“ — заяви Лин Харис и погледна право в мен и Меган. — Мисля, че трябва да обясним на новите ни съседи за „Магазинерската беседа“. Не се страхувайте. Избираме си теми, които не са свързани с Ню Бърг и „Магазинът“. След това ги слагаме в малка торба, теглим една от тях и започваме дискусия. Тя продължава, докато всички не се изморим или някой не започне да се държи гадно.
Лин се засмя. След малко добави:
— Този път аз написах темите.
Разбира се, нямаше как да си държа устата затворена:
— Я ми разясни, ти измисли темите и ги сложи в торбата или темите ти бяха дадени и ги сложи в торбата?
Единият от мъжете, който играеше бадминтон, отговори:
— По малко от двете. Наистина няма значение откъде идват темите.
— Звучи ми много забавно — заяви Меган.
Бях едновременно горд и нервен, че съм женен за жена, която може да лъже толкова убедително.
— Меган, ти ще теглиш първата тема — каза Лин. След малко добави: — Джейкъб, ти можеш да я прочетеш.
Всички аплодираха, а Бъд се провикна:
— Давай, Меган. Избери някоя добра.
След няколко секунди съпругата ми ми подаде листче.
Прочетох първата тема за „Магазинерската беседа“.
— Запазване на поуни. — Обмислих написаното и побързах да добавя: — Може би трябва да е „опазване“, а не „запазване“.
— Не, правилно си е — отвърна един пълен тип на средна възраст. — Вдигна се голяма врява около онова индианско гробище, което намериха, когато започнаха да копаят за новата плантация. Някои смятат, че трябва да бъде оставено на мира, а други не дават и пет пари. Индианците…
— Местните американци — поправи го Марк Стантън.
— Аха, местните американци… ги няма.
— Е, не мисля, че това решение е наше — намеси се Мари Димано. — Хората от „Магазинът“ трябва да решават такива неща.
Намеси се и Бете. Звучеше весела, но гласът й беше непоколебим:
— Точно така. Защо въобще да участваме в каквото и да било решение?
Двамата с Меган бяхме наясно, че Бете е саркастична, но се зачудих колко от другите също го бяха осъзнали.
Забелязах как Бъд потупа нежно ръката на съпругата си, сякаш й казваше „Успокой се, скъпа“.
— Тегли следващата тема, Меган. Гледай да не е толкова спорна — каза Бъд.
— Ще дам всичко от себе си — отвърна съпругата ми. Съвсем скоро имах нова тема за четене: — Корнхъскърски футбол!
Там, откъдето идвам, спортните „дискусии“ можеха да доведат до писъци, заплахи и извадени пистолети. Съвсем скоро научих, че положението в Ню Бърг не е много по-различно.
— Тази година са просто шайка шибани загубеняци — заяви един тип с шкембе, който по ирония на съдбата носеше тениска на Небраска.
— На мен ми изглеждат като победители — заяви бабанката от лекцията на Уернър.
Намеси се и Бъд. Гласът му беше малко по-силен от необходимото:
— Да, победители са, стига да не играят с Охайо, Мичиган, Пенсилвания и Уисконсин. — Повечето от присъстващите се разсмяха.
Един млад мъж обаче не беше съгласен. Той стана на крака и каза гневно:
— Кой, по дяволите, си ти? Джо Бък[10] ли?
Друг млад мъж стана на крака и отвърна:
— Мери си приказките, Карл. Има жени тук.
— Хайде всички да се успокоим и да запазим добрия тон — настоя Лин. — Това е просто футбол.
В цялата суматоха се надигна един нов глас:
— Просто? Просто футбол?