Два дни по-късно проведох онлайн чат с „началника на „Човешки ресурси“, чието име Лесли не подсказваше дали е мъж или жена. Лесли изложи недвусмислено позицията на „Магазинът“: Вие сте суперквалифицирани, за да работите в маркетинга или на някоя бизнес позиция, но в момента можем да ви предложим назначение в новия ни, красив Ню Бърг, Небраска, в центъра за обработка на поръчки. Така ме сърбяха ръцете да напиша книгата. Щяхме да се вживеем в ролите си на… хм… шпиони. Бях решен да го сторя. Също и Меган. Съгласихме се. „Магазинът“ даде ясно да се разбере, че двамата със съпругата ми не сме назначени на някоя висока длъжност. Не, не. Нашата работа си беше бачкаторска, изпълняване на поръчки и лепене на етикети. Да, хич не беше приятна. Не изискваше нищо повече от основно образование и здрава гърбина.
От вратовете ни висяха малки компютри на верижки, които ни изплюваха поръчките, а ние трябваше да открием стоката и да я отнесем в пакетажното (което беше с размерите на футболен стадион), след което електронните ни джаджи ни посочваха следващата цел. Само че този път вместо шоколадови десерти ни очакваше крем за хемороиди, стъклена масичка за кафе, четири копия от книгата „Страстна гола йога у дома„, верига за балираща машина „Джон Диър“, четири бурканчета мармалад от мандарини… стана ви ясно за какво става въпрос.
Социалният пакет беше изненадващо съблазнителен. „Магазинът“ ни осигуряваше къща с три спални. Също така плащаше половината от месечната ипотека, която се равняваше на четиристотин долара. Само малка част от онова, което внасяхме за мрачния си апартамент. Бяхме убедени, че „Магазинът“ е допуснал грешка. Съвсем скоро обаче щяхме да научим, че той никога не допускаше такива.
В друг имейл ни беше съобщено, че новата ни къща се намира в една от няколкото създадени от „Магазинът“ общности. Повечето ви съседи ще бъдат наши служители. Чудесно: те ще са потенциален източник на клюки и вътрешна информация.
Всичко звучеше перфектно. Ние обаче в ролята си на шпиони щяхме да открием несъвършенствата в тази перфектност. Бих излъгал, ако кажа, че не бяхме изплашени — двама безработни нюйоркчани, които смятаха да се изправят пред една от най-зловещите и бързо разрастващи се компании в Съединените щати.
Да му се не види, майната им на рисковете, идеята за книгата беше прекалено добра, за да се откажем.
5
— Човече! Мнооого е яка!
Такава беше реакцията на Алекс, когато за първи път видя новата ни къща на „Мидшипман Лейн“, Ню Бърг, Небраска.
В интерес на истината всички реагирахме горе-долу по същия начин.
Не беше точно имение, но въпреки това… човече, къщата беше мнооого яка. В такива живееха мениджърите, а не някакъв тип, който опакова паста за зъби и учебници по алгебра в кашони. Цялата беше от бяла тухла. Беше дълга (много дълга) и ниска, с гараж за три коли, в който да приберем нашата „Акура“ под наем.
Вътрешността на къщата също беше много готина. Абсолютно всичко — от десетместния U-образен въгленовосив диван в дневната до кристално бронзовия полилей в трапезарията — беше по последна лосанджелиска мода и върхът на сладоледа. Точно така бихме обзавели, отбеляза Меган, ако можехме да си го позволим. Всички се пръснахме в различни посоки, за да разгледаме.
— Джейкъб, ела тук. Трябва да видиш това — провикна се от кухнята съпругата ми.
Присъединих се към нея до голям кухненски килер, който вече беше отворила.
— Да, да, нали ни писаха в имейла, че ще заредят къщата с някои основни неща — отбелязах аз.
— Основни ли? Погледни. Тук са всички марки стоки, които използваме. Не само че има фъстъчено масло на „Джиф“, зърнена закуска „Фростед Флейкс“ и риба тон „Бъмбъл Бий“, но също така консерви с грозде „Уилкин енд Санс“ и смес за палачинки „Ароухед Милс“.
В един от шкафовете в трапезарията имаше водка „Грей Гууз“ и уиски „Джей & Би“.
Докато изучавахме бара, Линдзи се появи на прага на вратата. Изглеждаше малко объркана.
— Я вижте това — привлече вниманието ни тя и вдигна една плюшена играчка — пингвина Пийбоди, който беше неин неизменен спътник, откакто го беше получила на първия си рожден ден.