След като книгата се появи, тази компания не изчезна от лицето на земята. Остана си огромен фактор в икономиката на Съединените щати, но веднага се зае с монументални реформи. Не се съмнявам, че настъпиха толкова бързо, защото иначе щатът и правителството щяха да ги наложат, но въпреки това се случиха.
Подслушващи, наблюдателни и видеозаписващи устройства бяха премахнати от улици, магазини, ресторанти и — най-голямата победа — от домовете на хората.
Перфектно ли беше всичко? Не, разбира се. Винаги щеше да има хора, които щяха да се опитват да правят печалба на всяка цена. (Говоря за теб, Томас П. Оуенс.) Но нещата определено бяха по-добри.
Бете и Бъд се завърнаха в Ню Бърг и доста често ни пишеха и ни изпращаха имейли. Ето какви бяха техните забележки: „Градът си изглежда същият, но не е. Някак си е… по-добър и по-спокоен. Хората не надничат през рамо през цялото време. Ще видим какво ще стане“.
Да. Това е всичко, което можем да направим. Ще видим.
Що се отнася до семейство Брендайс? Е, мога да ви кажа следното. Книгата не ни направи богати. Но — както обичаше да казва майка ми — ни беше достатъчно удобно, за да не се притесняваме до смърт какво ще правим.
Двамата с Меган бяхме затрупани от работа и се трудехме здраво. Разследващата журналистика беше част от съвместното ни ДНК. Досега обаче не се беше появила толкова важна и провокативна тема, колкото беше „Магазинът“. Не мисля, че някога щяхме да намерим такава.
Върнахме се обратно в Ню Йорк, но не и в стария си квартал. Сега живеем в Сохо. Много по-удобно е от Фиоб и достатъчно близо до офиса на Ан Гутман. Двамата с нея обядваме всеки четвъртък в „Балтазар“ (тя плаща).
Алекс учи в гимназия. Справя се доста добре… в тениса, футбола и видеоклуба. Учителите не спират да го хвалят.
Миналия четвъртък с Меган заведохме Линдзи в Кънектикът. Алекс дойде (неохотно) с нас, за да помогне с багажа. Линдзи ще учи в Уеслианския университет. Специалността й ще е английски с профил журналистика. Изненада!
Пътуването до университета беше доста опасно. Гръмотевици, светкавици и дълбоки като езера локви на магистрала 66. Четиримата бяхме толкова мокри, когато пренесохме всички кашони, сакове и онзи проклет сандък на Линдзи в стаята й в общежитието, че въобще не си направихме труда да отворим чадъри, когато се сбогувахме до колата.
— Хей, човече, двамата никога не сме били разделяни от такова разстояние преди — констатира Алекс пред сестра си. Прегърнахме се. После се попрегръщахме още малко.
— Ставаме все по-добри на тези групови прегръдки — каза Меган.
— Това е по твое мнение — отвърна Алекс, но не се отдръпна от групата.
— Имам чувството, че сме четирима актьори в един много драматичен край на френски филм — заявих аз.
— Толкова силно вали, че не знам дали въобще съм се разплакала — призна си Линдзи.
Нямаше нищо, което можеше да скрие моите сълзи и тези на Меган.
— По скромното ми мнение това време е много красиво — казах аз.
— Ти наистина си луд човек, татко — скастри ме Алекс.
— Не. Добре съм си. Погледни нагоре. Няма нито един дрон в небето.
За авторите
Джеймс Патерсън е носител на Националната награда за книги — 2015 г. за цялостен принос към литературната общественост. Той държи рекорд на „Гинес“ за най-много първи места в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Книгите му са продали повече от 350 милиона екземпляра в света. Патерсън е неуморен шампион в писането и четенето на книги, затова създава импринта за детски книги „ДЖИМИ Патерсън“, чиято мисия е проста: „Искаме всяко дете, което прочете книга на „ДЖИМИ“, да каже: „МОЛЯ ВИ, ДАЙТЕ МИ СЛЕДВАЩАТА“. Дарил е повече от един милион книги на студенти, войници и фондове в двадесет и четири колежи и университети. Също така е дарил милиони на независими книжарници и училищни библиотеки. Постъпленията от „ДЖИМИ Патерсън“ се влагат в инициативи за поощряване на четенето.
Ричард Дилало е бивш рекламен директор. Той живее в Манхатън заедно със съпругата си.