— Тъй да бъде — съгласи се Магелан, — няма да бъдете екзекутиран.
Картахена бе изоставен на пустия, негостоприемен бряг, в компанията на един свещеник, който също бе участвувал в заговора.
Енрике бе събудил любопитство при пристигането си в Лисабон — тогава и той самият се учудваше на всичко. После свикна. Въпреки това и той като всички бе изненадан от появата на патагонците. Първият от тези диваци се показа още преди флотилията да вдигне котва от Сан Лука. Като видя испанците, той започна да танцува, сипейки пясък върху главата си.
— Направете като него — нареди Магелан на моряците си. — Изглежда, че е нещо като поздрав.
Генерал-капитанът не се лъжеше — дивакът се сприятели с тях, последваха го и другите. Бяха много едри, облечени с кожи. Испанците гледаха огромните им крака и си казваха: „Патагаос“, оттам и името. Отношенията с диваците щяха да си останат прекрасни, а и Магелан наистина не желаеше да се отнася зле е туземците — поведението му към Енрике беше достатъчно доказателство за това, но той изпълняваше заповед, трябваше да отнесе в Европа човешки образци. Колумб го бе сторил, сега искаха да видят неговите диваци. И тъй патагонците бяха пленени с хитрост: натовариха ги с подаръци така, че да не могат да си движат ръцете, и тогава им сложиха вериги на глезените, убеждавайки ги, че са бижута. Оковани, те виеха от отчаяние, и скоро умряха поради липса на подходяща храна.
Видът и поведението на тези патагонци бяха описани със забележителна за епохата точност от един друг участник в експедицията, който не беше нито испанец, нито португалец, нито малаец. Един ден Карл V бе дал аудиенция на млад италианец, издънка на стара благородническа фамилия от Виченца.
— Сир — бе казал Антонио Пигафета, — желая да получа честта да участвувам в експедицията на адмирал Магелан. За да я опиша.
Кралят бе казал „да“, мислейки, и то с основание, че приключение, което не е описано, все едно че не е ставало. Пигафета трябва да е показал голяма дарба за наблюдение, а и си е служил леко с перото. Без него биха липсвали почти всички живи описания за епопеята на Магелан.
Протокът през новия континент бе достигнат на 21 октомври 1520 година, в края на един период, който членовете на експедицията, не подозирайки какво ги чака в бъдеще, нарекоха голгота. След зимуването в ледената пустош и тежката работа по ремонта на корабите, след загубата на „Сантяго“, изпратен на разузнаване (за щастие екипажът беше спасен), отчайващото сновене покрай брега, от север към юг, бе започнало отново. Изследваше се всяко заливче, всяка ивица земя, вдадена в морето, и всеки път все същото разочарование. Чувствувайки върху себе си желязната ръка на Магелан, испанските офицери се подчиняваха сред тежко мълчание. Човекът, който бе подложен на най-голямо изпитание, истинска морална голгота, беше естествено Магелан. Всеки изминат безуспешен ден го доближаваше до мига, в който той трябваше да признае поражението и да даде позорната заповед за завръщане.
Когато експедицията обходи Носа на девиците — Магелан кръщаваше една след друга новооткритите земи, — никой не помисли, че морското пространство пред тях би могло да бъде тъй желаният проток. „Това е фиорд“ — казваха пилотите. Високите брегове, тъмната и дълбока вода действително напомняха за крайбрежните криволици на северните страни. За кой ли път, противно на общото мнение, Магелан изпрати два от своите кораби да изследват брега.
Той ги видя как се отдалечават и ги чака четири дни, през които излезе силна буря. Всеки на борда на „Тринидад“ мислеше, че разузнавачите са били изхвърлени на брега и са претърпели корабокрушение. На петия ден оръдейни изстрели екнаха между високите брегове и миг след това се появиха двата кораба, вдигнали всичките си флагове.
Капитаните докладваха на Магелан, че не са могли да стигнат края на така наречения фиорд. Бреговете не се стесняваха — това подобие на канал, напротив, се разширяваше и водата беше все тъй дълбока и все тъй солена. Сиреч не можеше да става дума за река.
— Да тръгваме! — рече генерал-капитанът.
Цял месец и е трябвало на експедицията, за да прекоси онова, което по-късно бе наречено Магеланов проток. Когато човек погледне на картата, веднага се вижда, че не става дума за проток, а за коридор, или по-скоро за лабиринт, дълъг около шестотин километра, и се разбира защо след години са предпочитали хиляди пъти да заобиколят нос Хорн по на юг. Бреговете на Магелановия проток са били осеяни със скелети на разбити кораби. И днес още с картите и с модерните средства за мореплаване преминаването по този лабиринт е добра препоръка за мореплавателя. На времето е било цял подвиг да преведеш оттам четири кораба без злополука.