Цареше мъртвешка тишина; крайбрежните склонове изглеждаха металически. В далечината — планини, покрити със сняг. Нито знак за човешко присъствие. Първия ден Магелан изпрати една лодка на сушата. На каменистия плаж, в подножието на високите стръмни брегове, моряците намериха само една мъртва акула. Ала през нощта на брега пламнаха огньове. На другия ден нова разузнавателна експедиция откри само едни изоставени гробища и нищо повече. А през следващата нощ — нови огньове. „Земя на огньовете“ — казваха моряците. Никой никога не е видял там жива душа.
Каналът непрестанно се браздеше в разклонения. Магелан търпеливо изследваше всеки ръкав. Ден след ден експедицията напредваше на запад. Водата беше все тъй солена и дълбока, но лека-полека бреговете ставаха по-малко злокобни. Вместо оголени скали се виждаха гори и даже ливади. Екипажите слязоха на земята и пиха от свежи извори — каква разлика от блудкавата вода на борда! Заеха се с риболов. Една малка река, гъмжаща от сардини, бе наречена „реката на сардините“.
Попаднал в едно ново разклонение, Магелан раздели флотилията, изпращайки „Сан Антонио“ и „Консепсион“ на югоизток, а той самият, с „Тринидад“ и „Виктория“, се насочи към един канал на северозапад. Няколко дни по-късно, на 28 ноември 1520 година, каналът се разшири и пред очите на моряците от „Тринидад“ се ширна безкрайната линия на хоризонта — открито море!
Набит, с тъмни очи, с прошарена брада, генерал-капитанът стоеше изправен на кърмата, смълчан като другите, загледан в хоризонта. Видяха го как пристъпва напред, накуцвайки, и спира. Всички го гледаха, чакаха какво ще каже. Ала по лицата им се изписа огромно изумление. Застинал като статуя, все тъй загледан в огромното море, генерал-капитанът плачеше.