Выбрать главу

Долината на драконите

Книга втора Магическа експедиция

Елена Звездная

Превод Кристина Мешулам; редактор Анна Червенкова

В Горлумския лес, който покрива по-голямата част от териториите на нашето кралство, сред древните, видели не едно поколение дървета, скрити от кралските събирачи на данъци с тайни пътечки и непроходими

храсталаци, се кътаха десетки и стотици мънички селца. И не просто се кътаха, те се скатаваха от данъци

напълно успешно вече доста години. Не, от време на време тях ги намираха, но също толкова успешно

скоро отново ги загубваха, тъй като едва ли някога ще се свършат маговете, които са готови да продадат

на горските жители най-обикновена заблуждачка или дори мощен дезориентир. Държавата пък правеше

солидни икономии дори върху гърба на тези, които трябваше да събират данъците и да пълнят хазната

и заради това, с отрядите за издирване не изпращаха магове, тъй де, магическите услуги струваха доста

скъпо. От време на време кралят издаваше указ, според който всички осведомени за местонахождението

на „незаконните горски поселения”, в името на дълга си пред родината, се задължаваха да предадат тези

сведения на кралските чиновници, „като птици, които родителския дълг кара да носят храна към човчиците

на своите птичета” но или на народа не му харесваше сравнението с птиците, или никой не обичаше лакомите

„птичета”, в смисъл, чиновниците, но в крайна сметка сведения никой не даваше.

И резултатът беше следният - хазната пустееше, горският народ разбогатяваше, кралят, на когото и така

му досаждаше „призракът триклет”, се опечаляваше все повече и повече. Но най-вероятно, всичко би си

останало постарому, ако не беше едно „но” - монархът беше неистово, безумно, невероятно ядосан на

главата на кралския Университет за магия.

Толкова ядосан, че в един не особено добър ден, в УМ долетя кралски пратеник, гордо спря коня си насред

университетския двор и попадна в една не много красива ситуация.

- Боклук, ще ми паднеш ти и ще съжаляваш! - крещеше след мен Айван Горски, призовавайки енергия за

удара си.

Аз я усетих, както винаги, в основата на шията си като притискане, което предизвикваше непреодолимо

желание да преглътна, но дори не се обърнах. Нямаше особен смисъл да се боя от Горски - за двата отминали

месеца, недоспивайки през нощите, бях назубрила целия курс по Лична защитна магия и затова, дори без

да се напрягам, с лекота изплетох огледален щит, с намерението да го активирам в момента, в който Айван

нанесе удара си. При това

заклинанието ми се отдаде с такава лекота, че аз дори успях да забележа тържественото влизане на

пратеника на територията на УМ и се усмихнах вежливо на горделивия младеж с напомадени мустаци и

вълнисти, явно фризирани с магия, коси.

И в този момент Горски удари с всичката си налична мощ събрана в семейните артефакти. Обръщайки се

стремително, аз активирах огледалния щит, но заради рязкото си движение, се подхлъзнах, започнах да

падам, и това естествено наруши ъгъла на пречупване на щита. И изпълненото с енергията на артефактите

заклинание, рикоширайки от щита, се върна не обратно към Горски, а уцели пратеника право в челото!

Айван, виждайки това, изви от ужас и постъпи така, както постъпваше винаги при сблъсък с каквато и да е

опасност - плю си на петите. И то така, че червените подметки на контешките му ботуши просто святкаха...

С изкривени от ужас лица, кой знае защо, прикрили ушите си, след предводителя си се спуснаха да бягат

и поддръжниците му, и съчувстващите, и дори просто познатите. А аз с определено закъснение забелязах, че абсолютно всички, които отпердашиха скоропостижно нанякъде, бяха издънки на придворни родове,

просто тяхното бягство беше толкова странно, а лицата изразяваха такъв невъобразим ужас, че и аз, и

останалите присъстващи в двора студенти от не чак толкова знаменити фамилии, бяхме прекалено удивени, за да последваме веднага здравия пример на аристокрацията.

Уви, ние останахме. И даже с неподправен интерес, поне аз със сигурност, се вторачихме в застиналия

пратеник, който червенееше, пребледняваше, пак червенееше почти до синьо и ни гледаше с огромни

изцъклящи се все повече и повече очи.

- Комай ще се спука след малко - каза Славен, приближавайки се до мен и подавайки ми ръка.

- Не мисля, че Горски удари по мен със смъртоносно заклинание - приемайки помощта му и изправяйки се, казах аз. - Той все пак искаше просто да препише, а не да ме затрие за вечни времена.