На мен определено започна да ми става интересно. Забелязвайки това, дознавателят продължи:
- Естествено, в нейното „бягство” никой не повярва, хутарските жени са своеволни, но не чак до такава
степен, само дето досега не сме успели да сгащим тези измамници.
Той ми се усмихна, даде знак на сервитьора и когато той напълни нашите чаши с рубинено-черно вино, вдигна своята с думите:
- За вас, госпожо Радович.
Аз взех чашата, вдигнах я към лорд Енрое и се престорих, че отпивам глътка, без дори да усетя вкуса на
виното - и работата не беше само в нежеланието ми да пия, просто, като се има предвид избора на ястията
на масата, не можех да бъда сигурна, че това вино не е поредният капан.
- Прекрасен букет и аромат, не мислите ли? - взирайки се втренчено в мен, се поинтересува кралският
съветник.
Усмихвайки се виновно, свих рамене и отвърнах:
- Извинете, не съм в състояние да споделя възхищението ви от тази напитка, за съжаление, изобщо не
разбирам от вина.
На устните на лорд-дознавателя заигра странна усмивка и той с намек проточи:
- Това ще се промени, Милада, при това в най-близко бъдеще.
И той изразително, много изразително ме погледна, отначало в очите, след това - по-надолу. Може пък
вариантът да бъда изядена от новия Владика да не е чак толкова ужасен?. И дори неволно се огледах, за да
разбера дали са си тръгнали драконите или не.
И потръпнах с цялото си тяло, едва не разплисквайки виното в бокала, който още държах в ръка!
Защото, за разлика от драконите, които вече не се забелязваха в ресторанта, самият Владика беше седнал
до мен! Съвсем близо! Толкова близо, че аз практически го допирах с рамото си, а ръката на Гаррат удобно
се бе отпуснала на облегалката на стола ми.
- Ти какво се стряскаш? - невъзмутимо се поинтересува драконът, насмешливо гледайки ме с бездънните
си, абсолютно черни очи. - Връщай се към беседата, между вас точно започна да става интересно, ето, дори
аз възлюбопитствах.
Аз се върнах. В смисъл, бавно се обърнах обратно и погледнах към заинтересувано наблюдаващия ме лорд
Енрое, който сдържайки победното си озъбване, успокояващо произнесе:
- Всичко е наред, просто лека степен на опияняване. Още една глътка?
Сега наистина потръпнах с цяло тяло, поглеждайки с ужас към чашата си - какво беше това вино, че дори
една-единствена глътка можеше да даде такъв ефект?! Добре, че не бях отпила!
В този момент към масата ни се приближи сервитьор, който със сигурност не беше просто сервитьор -
прекалено изпитателен беше погледът, прекалено силни дланите, които легнаха на масата, когато мъжът, навеждайки се, се подпря на плота. Всичко беше прекалено. Така че, аз дори не се удивих, когато този явно
не сервитьор се отчете:
- Стаите на хутарите ги обискирахме, дъщерята на княза я няма.
Тик сгърчи половината лице на лорд Енрое, след което той, с изражение на хладна ненавист, погледна към
подчинения си и каза:
- Торн, тя трябва да е накъде там.
Подчиненият му, явно маг, тъй като след един поглед към комплекта ястия, разположени на масата
забележимо се намръщи, погледна към началника си и натърти:
- Принцесата не е там.
Лорд-дознавателят с мъка сдържа яростта си, обърна се и се загледа към шумното сборище на празнуващите
хутари, очевидно без изобщо да забелязва унило седящата сред хутарите княжеска дъщеря. А същият този
Торн изведнъж се втренчи в мен и само с устни произнесе: „Не яж!” След това погледът му се премести
върху бутилката с вино и той добави: „И не пий”. Надникна в чашата ми и възползвайки се от това, че лорд
Енрое все още с откровена ненавист се взираше в колоритната подпийнала компания, с едва уловим жест
на фокусник сипа бързо нещо в нея. Виното потъмня, изгуби мириса си и отново възвърна първоначалния
си цвят. Аз се досетих, че сега бих могла да го пия.
Лорд Енрое, обръщайки се към нас, студено се разпореди:
- Разпитайте прислужниците.
- Обслужващият персонал на хутарите също се ползва от дипломатическа неприкосновеност - възрази
Торн.
- Аз ли трябва да те уча? - подигравателно се поинтересува лорд Енрое. - Организирай нападение с цел
грабеж, ние не носим отговорност за престъпността в столицата, но ще изразим искрено съчувствие за
загубата им. Действай.
Ако можеше да се съди по лицето на Торн, на него изобщо не му се щеше да действа в подобно направление, дотолкова не му се искаше, че още малко и щяхме да чуем скърцането на зъбите му. И все пак дознавателят
кимна и се отдръпна с полупоклон, както би се отдалечил и някой сервитьор.