Лорд Енрое, изгубил всякакъв интерес към него и към хутарите, широко ми се усмихна, вдигна чашата си и
провъзгласи:
- За най-прекрасната студентка на Университета за магия!
Усмихвайки се нервно в отговор, аз отпих няколко глътки... оцветена вода - това вече изобщо не беше вино.
След което, поглеждайки към ястията, внимателно сложих в чинията си най-безопасното - парченце сурова
речна риба под кисел сос. Всичко останало беше най-добре дори да не го пробвам. Лорд Енрое изобщо не
настоя, той с хищен
поглед проследи единствено как и колко изпих и напълно се удовлетвори от това. Вдигайки ръка, повика
сервитьора, поръча си кюфтета от морски костур с гарнитура от варено цвекло и с най-благодушно
изражение се обърна към мен.
Предполагам, че реши, че съм достатъчно готова за началото на разпита.
Точно така си беше.
- И така - подхвана лорд Енрое, усмихвайки се някак отвратително, - да започнем с най-интересното за мен
- кои бяха тези хора?
Аз удивено го погледнах, без да разбирам същността на въпроса.
- Хората, при които седнахте, които знаеха името ви и заради които изгубихте доста от времето ми - уточни
той.
Седналият до мен Владика поясни:
- Той има предвид драконите.
Аз разбирах, че има предвид драконите, не се досещах какво именно бих могла да излъжа сега.
- Простете - прошепнах на лорд-дознавателя, отпивайки още една глътка „вино”. Сдържайки раздразнението
си, лорд Енрое зададе въпроса си другояче:
- Вие познавахте ли тези хора?
И като че ли случайно сложи ръката си на масата така, че да вижда безпрепятствено абсолютно черния в
този момент пръстен на кутрето си. Той сега беше черен, но аз моментално познах камъка на истината и
прекрасно осъзнах
- ако излъжа, той щеше да се оцвети в синьо - цветът на лъжата. Чувствайки как всичко у мен се свива, казах
истината и само истината:
-Не.
Лорд Енрое с досада погледна към пръстена, пръстенът остана безучастен и на дознавателят му се наложи
да преглътне това. А на мен ми се наложи да преглътна нещо друго! А именно това, че лявата ми ръка се
протегна към хлебчетата, дясната - към сребърната лъжичка с дълга дръжка, с която аз щедро си гребнах от
златния хайвер от моруна, намазах го на хлебчето и започнах изтънчено да го ям! Да го ям!
Потресено обърнах глава и погледнах към Владиката. Дъвчещият Гаррат весело ми намигна и ми съобщи:
- Изглежда апетитно, не се сдържах. А ти не се разсейвай, продължавай да го зяпаш този, сега ще преглътна
и ще сваля илюзията.
Аз се обърнах отново към лорд Енрое, дознавателят търпеливо чакаше докато дъвчех, отнасяйки се с
уважение към процеса на докарване на потенциалната си жертва си до безумие и аз с ужас разбрах - сега
щеше да ми се наложи да изобразявам еуфория! След това ужасът стана още по-смразяващ, защото осъзнах, че еуфорията сега ще му се случи на Владиката. И точно се чудех по какъв начин най-незабелязано да го
предупредя за въздействието на дадения деликатес върху надарените с магия, когато Гаррат-Ррат-Егиатар
със замечтана усмивка ми съобщи:
- Обичам го този хайвер. Някой път ще ти разкажа, вкусна моя, как се забавлявахме като деца, пробутвайки
го на разни магове. Елфите, между другото, от златния хайвер започват да плачат, знаеше ли го?
Не, не го знаех, но откровено ми падна камък от сърцето, тъй като драконът явно беше наясно със свойствата
на дадения продукт.
- Всъщност, ти можеш и да говориш, докато аз дъвча на твое място - уведоми ме за действието на илюзията
си Владиката.
След което, моята управляема илюзия, само Триединният знае как, се зае с апетит да поглъща всичко наред, започвайки това „наред” с месото на син ишор!
- Какво... какво правите? - прошепнах аз.
- Ям - съобщи очевидното драконът. И добави: - Не че съм чак кой знае колко гладен, а и доколко са пресни
дадените продукти е въпрос с много относителен отговор, но знаеш ли, страшно ми е интересно какво ще
започне да прави и да говори тази полуизсъхнала мухоморка, когато реши, че на теб ти е подействало.
С известно стъписване погледнах към лорд Енрое - съвсем леко посивяла коса, бледна кожа, трескаво
блестящи в полумрака очи и не, не можах да се съглася с характеристиката на Владиката, най-малко от
всичко дознавателят напомняше отровна гъба. По-скоро приличаше на ловец, който с доза презрение
наблюдава как жертвата
с удоволствие лапа примамката, вкарвайки се в капана заради собствената си лакомия. Някак дори ми
стана съвестно заради несдържания апетит на моята илюзия, независимо, че беше създадена от Владиката.