- Че тогаз защо всички се изпокриха като плъхове? - озадачи се момъкът, на когото много му отиваше новата
мантия. На всички стипендианти ни бяха раздали нови, но само на него наистина му стоеше добре... може
би, защото той беше единственият, на когото му беше провървяло и бе получил мантия от своя размер.
Аз недоумяващо свих рамене и загледах отново кралския посланик. Всъщност всички гледаха към него и
тъй като нямаха представа какво точно да очакват, бяха активирали щитове. Лично аз очаквах нещо като
грозен обрив на шарка, покриване с циреи, оплешивяване, опадане на зъбите. В краен случай, можеше да
се стовари на колене и да започне да превъзнася Горски с литания в сложна стихотворна форма, просто
Айван много обичаше себе си и такива начини да поставя непокорните на мястото им.
Само ако можех да зная.
Само ако всички присъстващи можеха да знаят...
Поне ако виеше вече омръзналата на всички виелица, да имаше снежна буря, да гърмеше и да трещеше поне, но не - днес небето беше абсолютно ясно и чисто, затова, когато над пратеника се разгърна червеникав екран, подобен на лист хартия, поръсен с глина, него го видяха всички! Не само ние, а и всички, които се намираха
на по-малко от триста крачки от университета. И, естествено, всички се втренчиха в екрана, изключително
заинтересувани и дори се наведоха напред, когато на магическия лист хартия се появи надпис:
„Спешно и секретно донесение до негово кралско величество Умарх Трети, датирано осми яросен, от
верноподанния маг Гарнилиус. Велики, истинни, светопомазан, гениален и мъдър... простете, днес съм
принуден да съм кратък и не мога в пълен обем да ви засвидетелствам своето уважение и възхищение,
понеже съм длъжен да съобщя - орденът „Мъчителна гибел за всички дракони” настоява за решителните
ви действия, Ваше Величество. И иска да знае как стоят нещата с онази отрова, чиито експериментален
състав вие лично предадохте на магистър Аттинур, за да я изпита върху подлите гадове от проверяващата
комисия. Издъхнаха ли? Тръшкаха ли се мъчително? Гърчиха ли се поганците?”
В този момент осъзнах страшното - ние всички сме трупове. Всички, които бяхме успели да прочетем това, всички, които просто бяхме имали възможност да видим тези редове от явно секретно послание до самия
крал! Но за сметка на това, нито аз, нито който и да било от присъстващите, дори за миг не се разтревожи за
драконите - просто магистър Аттинур дотолкова не беше враг на самия себе си, че нямаше дори да се опита
да даде отрова на драконите. И всички, които познаваха ректора на нашия университет си даваха главата за
отсичане, че той, след като беше взел
отровата в двореца, тайничко я беше излял някъде в гората, още преди да се върне в учебното си заведение.
Защото не е глупак и никога не е бил.
Така че драконите бяха в безопасност, магистър Аттинур, също, а ние, например - не! И тези, които не бяха
осъзнали това, прочитайки първия секретен документ, несъмнено прозряха, виждайки втория:
„Извънреден таен кралски указ: Селцето Сиви веди да се изпепели до основи! Да не се жалят нито отрочетата, нито жените! За произшествието да се обвини Рассат”. И подпис „Умарх Трети”. И дата - осми яросен, тоест, днес.
Ето след това, народът хукна да бяга. И не просто хукна - разпръсна се на всички страни с невероятна
скорост, най-после осъзнавайки какво ще направи кралят с тези, на които е станало известно съдържанието
на секретните документи.
Аз лично не тичах, разбирах, че е късно, че всичко страшно вече се е случило, а освен това... освен това, честно казано, дори успях да се зарадвам на това, което се случи. Селцето Сиви веди се намираше на един
ден път от нашата Переславенка, така че ние с баба напролет ходехме на събор в него. Това беше голямо село, разбогатяло заради това, че границата с Рассат минаваше по реката до него, и селяните не даваха зърното
си за грошове на кралските изкупвачи, а го продаваха на рассатските търговци за тежки сребърни монети.
И затова селото растеше и благоденстваше, полята се засяваха не с плесенясали остатъци от предишната
реколта, които след дълги молби, от жалост оставяха кралските изкупвачи, а с качествено отбрано зърно за
посев, ралата и другите необходими инструменти, селяните също купуваха в Рассат, а това княжество може
и да беше малко, но в него държаха на качеството, затова рассатските плугове се предаваха от поколение на
поколение. Не като в другите села, където селяните през пет-шест години сменяваха ралото и си продаваха
последната риза от гърба, за да го купят. И кралят, вместо да се радва, че Сиви веди честно плащат данъци, и