съм причината за неговото състояние. Но... не знаех какво да мисля.
Зернур долетя до УМ много бързо. Игнорирайки снежната виелица, уверено се приземи и слагайки ме да
стъпна на крака, ме подкрепи вече с човешки ръце, за да не падна, блъскана от силните пориви на вятъра.
След това мълчаливо ме побутна към входната врата.
Когато влязох в зданието на университета, старият портиер, който най-много от всичко обичаше да се
подмазва пред началството, докладвайки за всяко нарушение, се надигна, радостно разчеквайки уста, явно
с намерението да ме осведоми за всичко, което мисли за мен и за нарушаването на комендантския час, но когато видя влезлия подире ми дракон, рухна обратно на стола и се престори на съставен елемент от
обстановката.
- Качвайте се в стаята си, лейди Милада, аз ще отида да взема противоотровата - произнесе Зернур.
Обръщайки се, исках да попитам каква противоотрова, но драконът вече го нямаше зад мен.
- А, значи родата на Горски те е отровила - не пропусна ехидно да отбележи господин Обре, възползвайки
се от отсъствието на дракона, който би могъл да се застъпи за мен.
И продължи гнусно да се киска през цялото време, докато аз прекосявах вестибюла на университета,
отивайки към стълбището, водещо в жилищните помещения и дори докато се качвах нагоре, продължавах
да чувам неприятния му смях.
Влязох в стаята си и едва бях успяла да сваля праща си и да се събуя, когато на вратата се почука. И без да чакат
позволение, влязоха. Двама. Първият беше драконът в белоснежната мантия, стряскащ както с абсолютно
белите си очи, които бяха зловещо прорязани от черната продълговата зеница, така и с маниерите си. Той
безцеремонно пристъпи към мен, хвана ме за брадичката, вгледа се в очите ми, вдъхна, проверявайки
мириса ми и уверено произнесе:
- Противоотрова не е нужна, тя нищо не е яла и е пила само вода.
Зернур някак много странно ме изгледа, след това отново се обърна към снежния дракон и безстрастно
уточни:
- Сигурен ли сте?
- Абсолютно - отвърна снежният.
Пускайки брадичката ми, той се обърна и вече почти на прага завъртя глава и подхвърли равнодушно:
- Да се нахрани и да си ляга да спи. Нищо друго не й трябва.
Оставалият в стаята ми дракон ме изгледа с известно съмнение, поклати глава и произнесе:
- Не е зле.
И излезе след представителя на своята раса. А аз останах насред стаята, опитвайки се да осъзная ситуацията, но ситуацията беше странна, непонятна и леко плашеща...
А в следващия момент стана още по-плашеща, защото вратата отново се отвори и под прикритието на илюзия
за абсолютна невидимост, в стаята ми се промуши самият Владика. Той се шмугна вътре някак крадешком, и това изглеждаше крайно нелепо при масивното му телосложение, след това, все така предпазливо и
безшумно притвори вратата и накрая шепнешком се поинтересува:
- Сладкишче, а ти как попадна в този университет?
- М-м-магистър Воронир ме доведе - с леко запъване отвърнах аз.
- Аха! - тържествуващо прошепна Гаррат.
Вслуша се в шумовете откъм коридора, погледна към мен и тихо се затюхка:
- Писна ми от Ренарн с този негов дълг на честта.
- В смисъл? - уточних аз, също шепнешком. Недоволно намръщен. Владиката поясни:
- В смисъл, от благодарност за спасението ми, той е прикрепил към теб Зернур, а аз сега трябва да се
тормозя. Но нищо, трудностите закаляват. До утре, вкуснотийке.
И с тези думи, повелителят на Долината на драконите отново се скри зад вратата, оставяйки ме в пълно
недоумение.
Залостих добре за през нощта.
След това, размисляйки малко, преместих към вратата стола и подпрях дръжката. Просто не ми се отдаде
да помръдна шкафа от мястото му.
Сутрините в Университета за магия винаги започваха еднакво - над цялото учебно заведение звучеше
нещо смътно напомнящо славеева песен, само че десет пъти по-гръмко. Но това не беше нищо, например, миналата година си имахме птичка-копринарка, а по-миналата - канарче, а преди канарчето, разправяха, всяка сутрин крещял орел. Орловият крясък с гаранция вдигал от сън и умрелите, но действал прекалено
силно на нервите и на нежния слух на аристокрацията, затова и бил заменен. И оттогава, ръководството на
университета се бе хвърлило в експерименти.
Но днешното пробуждане бе забележимо по-различно от обичайното, защото песента на славея се прекъсна
на най-високата си нота и се раздаде раздразнения глас на сър Овандори:
- Господин Вачовски, още веднъж ви повтарям, сега е средата на учебната година, ние не приемаме нови