заспя, ако той гладен остане. Аз... - в очите на главната готвачка на УМ проблеснаха сълзи.
Това беше удар под пояса, но... но аз се хванах. Бързешком изплетох с едната си ръка щита на Даргон, който
от една страна заплашваше прекалено явно да издаде равнището на моята сила, но от друга - можеше да
отблъсне дори изгладнял зомби, а не просто огромно невидимо куче, цялото поръсено с брашно, аз се
приближих, много предпазливо приклекнах под втренчения взор на чудовището и преместих подноса към
него.
Песът дори не помръдна с нос.
А зад мен се раздаде въодушевеното:
- Залагам три сребърника, че ще я изяде.
- Пет, че няма.
- Десет на това, че ще атакува, но Миладка ще го тресне с щита на Корус.
И ето го този неприятен момент, когато осъзнаваш, че прислугата от кухнята е по-умна от теб! Щитът на
Корус, именно! Енергийните му изисквания са четири пъти по-ниски, а силата на удара - по-фокусирана, ама че съм... Биваше ли така да се излагам?! Стремително отърсих от пръстите си незавършената плетеница
на Даргон, но не успях дори да започна да плета Корус, когато песът, този зловещ пес на ръст колкото мен, неочаквано се придвижи напред и със силен звук пое дълбоко въздух през носа си.
Всички дори престанаха да дишат и в настъпилата тишина се дочу далечна магическа сирена - ръководството
беше реагирало най-накрая на сигнала за опасност. По идея, сега половината магове от университета
трябваше да се стекат към кухнята... Може би щяха да успеят да ме спасят?!
- Миладка, щита си го изплети, все пак - изплашено се примоли госпожа Иванна.
А аз не посмях. Когато се сблъскваш лице в лице с куче с такива размери и вид, някак не ти се иска особено
да извършваш каквито и да било движения. Песът, съдейки по изражението на тясната муцуна, също не
беше готов за случващото се, но след около трийсет секунди мълчаливо взиране в изпоплашените ми очи, отново вдиша въздух през носа си и се вторачи в подноса с пожертвованията. Само за секунда се вторачи, след това отново погледна към мен.
У мен се събуди желание да отпълзя назад, може дори и на четири крака.
- Ще го нахраниш ли най-сетне?! - подвикна госпожа Иванна.
Трепвайки от вика й, аз пъхнах ръката си в месото. Песът мълчаливо и изразително се взря в окървавената
ми длан. След което, озъбвайки се, наведе глава, предпазливо, без дори да се опита да се възползва от
възможността да ми отгризе ръката, взе месото, придърпа го към себе си, намествайки го между предните
си лапи и се зае акуратно, с най-аристократичен вид да яде.
Именно в този момент се разтвори вратата, позволявайки ни да видим застаналия зад нея магистър Аттинур, облечен в дълга до петите нощна риза, с нощен калпак на главата и стотина - двеста амулета и артефакта, украсяващи със скъпоценно изобилие китките, пояса, шията, глезените, пръстите и дори ушите му. Зад него, не по-малко
декорирани и обкичени, стояха другите преподаватели на УМ. В кухнята някой се изкиска. Магистър
Аттинур, почервенявайки бавно от гняв, отмести поглед от прилежно закусващия невидим пес към мен,
зяпна окървавената ми длан, нагледно доказваща, че именно аз съм хранила кучето. Аз шумно преглътнах, осъзнавайки, че съм се забъркала в неприятности. Отново!
- Това е въпиещо нарушение на всички правила на университета! Да домъкнете забранено животно в
стените на УМ! С коя част на тялото си сте мислила, Радович! Със сигурност не с главата! Как вие... Нахранете
го това куче най-накрая!
Магистър Аттинур, който до този момент се разхождаше по кабинета си в черна, дълга, развяваща си от
резките му движения мантия, под която се белееше все същата нощница и святкаха многобройните амулети, се спря, нервно поправи нощния калпак, който за пореден път се опита да се плъзне настрани и впери в мен
суров поглед.
Наложи се да приклекна, да взема от подноса още парче риба и да го дам на невидимото куче. Нямах
представа срещу кого го бяха насъскали Горски и неговият съучастник, но засега бе станало ясно само едно
- звярът ядеше от ръцете ми. Само от моите ръце. Само това, което му давах лично аз. И песът прекрасно
знаеше какво иска. Освен това, той се оказа достатъчно умен и когато аз унило се повлякох след ректора
към кабинета му, чудовищното куче тръгна след нас, държейки подноса в зъбите си така, че да не изпусне
нищо от храната.
- Рядък екземпляр - леко разсеяно измърмори магистър Аттинур, гледайки как кучето много внимателно
взима парчето риба и се захваща да го яде. - Навремето - продължи магът, - за един грасс даваха до хиляда