сейф в пода, тъй като стените тези... нехора ги проверяваха, но явно не се бяха досетили за възможностите, които предоставяше пода.
И едва след като усилих защитните плетеници, пътьом оправяйки мантията и косата си, забързах към
мястото на своята екзекуция. Без съмнение, мен ме чакаше впечатляващо наказание, максимално болезнено
за моето самолюбие» въпреки че... За какво самолюбие можеше да става дума, щом се касаеше за сираче с
толкова непредставителен произход» че за мен най-голямото благоволение трябваше да стане предложение
за легло и защита?.
Неясно как, но студентите вече знаеха за случилото се. В очите ми летяха насмешки, откровено ми се хилеха, подробно и на висок глас правеха облози за предстоящото. И да, по-голямата част, също като мен, бе стигнала
до извода, че Горски задължително ще ме накара да застана на колене, а някои, направо гарантираха, че ще
ме накара и да целуна ботушите му...
Залата за събрания бучеше като разтревожен кошер.
Ярко осветена, както от горящите факли по стените, така и от магическите светилници, приели формата
на полупрозрачни свещи, тя беше препълнена със студенти до край, но когато аз се появих, всички
подигравателно се отдръпнаха, очертавайки пред мен своеобразен път към ешафода. Горски вече стоеше
там - горделив, откровено подсмихващ се, застанал на първото стъпало, което водеше към високия,
ограден с парапет постамент, на който вече се бяха събрали преподавателите. Забелязвайки ме, магистър
Аттинур сбърчи лице като от зверски кисел плод и се обърна към драконите. Те бяха петима - двама в черни
мундири, един в бяла мантия, искряща, като че сътворена от сняг и още двама, в сребристи мантии, със
символиката на дома на Владиката на яките. Драконите, облечени в мантии бяха магове, при това снежният, доколкото бях разбрала от разговорите между студентите и преподавателите, беше невероятно силен маг
и именно те тримата изследваха лабораториите и тайните библиотеки на университета. Драконите в черно
пък бяха нещо като дознаватели - те можеха да влизат навсякъде абсолютно безпрепятствено, проверяваха
охранителните заклинания по периметъра на университета и именно тяхна беше заслугата за това, че
практически се бяха прекрати™ гаврите с бедните студенти. Тоест, нас продължаваха да ни презират, правеха
ни злобни номера и дребни пакости, но никакви побои или физическа вреда не ни се нанасяше, нямаше
„случайно” преобърнати отгоре ни подноси с храна и така нататък. Просто никой от нашите предишни
мъчители не желаеше в момента на гаврата да се озове увиснал за крака сред, например, същата тази
столова. И драконите не правеха разлика между младежите и девойките - както беше казал халоне Зернур, по-възрастният от двамата в черно: „Гадостта няма пол”. Той произнесе тази мъдрост в епичния момент, когато Айдалин Ванески, племенница на краля от второ коляно,
пищеше сърцераздирателно увиснала надолу с главата, след като бе излялата върху мен остатъците от
супата си, а нейният годеник, Вилиан Раймс настояваше за помилването на бъдещата си съпруга с аргумента, че е момиче, докато драконът я държеше за глезена. В резултат на неуспешните преговори, драконът я
държа така почти четвърт час, след което, разтвори пръсти, без да го е грижа за внимателното връщане
на почти принцесата на земята. И какво им направиха на драконите за подобни действия срещу личност с
кралска кръв във вените? Ами точно нищо. Всъщност, предполагам, че ако Зернур й беше откъснал главата, също нищо нямаше да му се случи и дори най-надутите и арогантни студенти прекрасно го разбираха.
Между другото, всеки имаше право да се оплаче на драконите при нужда и аз дори знаех, че и Славен, и
Тихомир, а и някои от останалите стипендианти неведнъж бяха ходили при черните и те се бяха намесвали
при необходимост, на Тихомир преди около месец дори му бяха върнали курсовата... но аз никога не търсех
помощта им. Бях свикнала сама да се справям, а и... напътствените думи на Главнокомандващия и досега ме
изгаряха като дамга.
И в този момент се появи лорд Енрое.
Когато влезлият през служебната врата дознавател се приближи към парапета, всички студенти тутакси
притихнаха, хвърляйки заинтересувани погледи ту към мен, ту към изпъчилия гърди Горски, ту към
дознавателя. Всички с нетърпение очакваха разправата и тайно се надяваха тя да е колкото се може по-
кървава. Горски също бе уверен, че на мен лошо ми се пише и възползвайки се от това, че стоях близо до
него, прошепна така, че околните да го чуят: