- Готви се да излижеш ботушите ми, Радович.
Искрено се надявах, че няма да се стигне до това - все пак драконите бяха тук. Биха могли и да не се появяват, а и със сигурност, никой не ги бе очаквал, какво остава пък да ги кани, но след като бяха тук, то явно нямаше
да се стигне до целуване на ничии ботуши. На колене, най-вероятно щяха да ме сложат, но надявам се, че
щяха да се задоволят с това. Нещата все пак се бяха променили, например Горски сега се бе видял принуден
да настоява да му позволя да препише, докато преди просто щеше насила и най-безцеремонно да вземе
писмената ми работа и край.
- Гхм - гхм - прочисти гърлото си лорд Енрое, едновременно приканвайки всички да слушат с още по-
голямо внимание. - Днес - започна той, втренчено взирайки се в присъстващите студенти с такъв вид, че
всеки, попаднал в полезрението на дознавателя, моментално започваше да се чувства виновен в нещо
неясно, но определено противозаконно, - в най-старото учебно заведение на нашето кралство, - той отново
обгърна всички с внимателен поглед, - се е случило нещо, което излиза от рамките на проблемите на самия
университет и хвърля сянка на достойнството и честта на негово величество!
Само това не! Триединни, той ми вменява покушение върху честта на короната...
Не успях да сдържа отчаяния си стон той явно зарадва застаналия наблизо Горски. Младежът просто сияеше
и излъчваше задоволство. А аз полагах неимоверни усилия да се държа спокойно и се стараех да не мисля
как ще се измъквам от тази неразбория. И изобщо, щях ли да мога да се измъкна?!
Тогава над всички студенти на УМ се разнесе неочакваното:
- Студентът Айван Горски, използвайки заклинание за изкривяване на реалността и проектиращо
плетеницата „Вестник”, подкрепена с мощта на всички родови артефакти, нанесъл удар по студентката
Милада Радович, с цел да дискредитира, а в последствие и да отнеме научното й изследване.
В залата стана много тихо. Толкова тихо» че се оказа, че може да се чуе как някъде там, до запотеното стъкло
на прозореца, бръмчи последната жива муха. И навярно в бръмченето й се вслушвах потресено не само аз, но и всички присъстващи.
А от лицето на Горски изчезна самодоволната усмивка.
Лорд Енрое продължи:
- Изключително неприятно ми е да констатирам, че подобна практика, най-вероятно е била насърчавана от
преподавателския състав на университета...
- Бих ви помолил да...! - възнегодува магистър Аттинур. Но игнорирайки го напълно, дознавателят продължи:
-.. .насърчавана от преподавателския състав на университета, за което пряко намекват наглостта и размаха, с които Горски пристъпил към реализацията на намеренията си. И предполагам, че би постигнал целта си, ако на двора на университета не се появил кралски пратеник и не поел върху себе си удара на заклинанията, което довело до обнародването на изкривена и опорочаваща короната информация!
Горски се олюля.
Аз застинах.
Студентите не знаеха как да реагират на всичко това. Драконите с явен интерес погледнаха лорд Енрое.
Лорд Енрое изразително погледна мен... Много изразително. Просто ужасно изразително. И аз разбрах, че
си имам проблеми. Значителни проблеми. Много по-неприятни от тези, с които бих се сблъскала, ако лорд-
дознавателя бе постъпил съгласно традициите и устоите на аристократическата класа.
Събранието продължи още доста дълго. Преподавателите се опитваха да се оправдаят, студентите
подписваха декларации за неразгласяване на „дискриминираща и фалшива” информация, дознавателите
налагаха печати на мълчанието. Държаха ни в задушната зала до десет вечерта, докато нервно се чудехме
дали ще успеем да си напишем домашните и да се подготвим за занятията. И едва към единайсет ни пуснаха.
Сега студентите ме заобикаляха отдалеч, не се приближиха дори Славен и Игнат, но, както се оказа, един от
дознавателите ме очакваше до вратата.
- Милада Радович - той пристъпи към мен, плашейки всички останали, - облечете си връхната дреха, с вас
искат да поговорят.
Мълчаливо кимнах.
И все така замислено и без да бързам се насочих към стаята си, разбирайки, че след като ми казаха да си
взема наметалото, беседата няма да се състои в университета... което беше съвсем лошо.
В стаята свалих мантията, оставайки по роклята, която ми беше подарила Камали, обух се, наметнах плаща
си и вече се бях наканила да излизам, когато на вратата се почука. Учудена, тъй като рядко някой чукаше
на вратата ми, се приближих, отворих и трепнах, виждайки дракона. Зернур мълчаливо ме изгледа от глава