до пети, изразително спря очи върху ботушите и наметалото ми, след това надникна в очите ми и с дрезгав
драконов глас, в който като грохот на далечна буря се дочуваше глухо ръмжене, попита:
- Лейди Милада, нуждаете ли се от помощ?
Първата ми реакция беше - да, много! Аз дори кимнах с глава, потвърждавайки колко много ми е нужна, но
след това...
- Не, благодаря, всичко е наред - излъгах дракона. Зернур помълча, приемайки отговора ми и сухо произнесе:
- Вие винаги можете да се възползвате от бележника.
И драконът изчезна така, сякаш никога не бе идвал тук.
А аз бях сигурна, че никога нищо няма да напиша в този бележник. Никога и нищо!
„Не желая повече да ви виждам! Никога, по никакъв начин и дори по най-неотложната причина!” И аз имах
намерение да изпълня желанието му.
Навън се бе разразила виелица, всичко свиреше, тътнеше, вятърът като че ли искаше да ме събори и моят
придружител бе принуден няколко пъти да ме подкрепи, за да не ми позволи да падна. А след това, като
че ли изведнъж, насред снежната буря изникна карета, отвори се вратата към осветеното от магическата
камина пространство и оттам ми протегнаха ръка. Не се осмелих да откажа, предпазливо сложих пръстите
си в разтворената длан и мен практически ме издърпаха в каретата.
Кърпичката, която ми подаде лорд Енрое се оказа много необходима - снегът беше посипал лицето ми с
ледена маска, миглите ми се бяха слепили и се наложи дълго и старателно да се бърша.
Каретата потегли веднага, когато седнах, но докато бях заета със себе си, не обърнах веднага внимание, че
придружителят ми беше останал на двора в университета и сега в тясното пространство се намирахме само
аз, лорд¬дознавателят и магическата камина, която така грееше въздуха, че вече би трябвало да си сваля
наметалото, както беше постъпил и самият лорд Енрое - дрехите му бяха в ъгъла на седалката. Но аз не се
съблякох.
- Как ви се стори днешната ми реч, госпожо Радович? - в момента, в който приключих с избърсването на
лицето си и го погледнах, се поинтересува тайният съветник на краля. Облегна се назад на седалката и ме
загледа внимателно с втренчен изучаващ поглед.
- Беше впечатляваща - бях принудена да призная аз.
Също на свой ред вглеждайки се в лорд Енрое. Работата беше там, че отгоре му имаше илюзия.
Изкусно изпълнена, без да маскира всички бръчки на лицето му и правеща същото това лице малко по-
... привлекателно?! Не можех да определя точно. Благодарение на перлата на въздушника, аз отчетливо
виждах само реалността, докато илюзията се получаваше полупрозрачна и не много ясна.
- Какво не е наред, госпожо Радович? - с известно напрежение попита дознавателят.
Стори ми се, че няма да е много умно да го лъжа, най-вероятно лордът бе окичен с амулети, реагиращи на
всеки опит да бъде измамен и затова честно отговорих:
- Вие леко сте се променил.
И забелязах как реалното лице на лорд Енрое се сгърчи от ярост, докато илюзията запази напълно
благоразположеното си изражение. И реалността почти веднага идеално я имитира, а самият лорд
снизходително ме просвети:
- На девойките им е свойствено да украсяват образа на спасителите си. Но аз се радвам, че сега изглеждам
по-привлекателен във вашите, без съмнение, очарователни очи.
„Спасителите си?.’” Аз изстинах вътрешно. Значи лорд Енрое желае да възприема случилото се именно така
- като благородно спасение, а не като тържествуване на справедливостта... Въпреки че той, разбира се бе
прав, каква справедливост можеха да очакват такива като мен в нашето кралство...
Междувременно лорд Енрое продължи светската беседа, питайки:
- Каква кухня предпочитате, госпожо Радович?
- Университетската - напълно сериозно отвърнах аз.
Снизходителната усмивка стана малко по-широка и дознавателят мазно изговори:
- Разбирам, вие просто не сте имала възможност да я сравните с нещо друго - усмихна се още по-широко и
добави: - Ние ще поправим този пропуск.
Много ми се искаше да отговоря с решително „не”, да помоля да спре каретата и да ме пусне, искаше ми
се... но аз останах на мястото си, безмълвно и напрегнато втренчена в дознавателя. Лорд Енрое се усмихна
и произнесе:
- Често ли сте идвала в столицата?
- Няколко пъти - с неохота отвърнах аз.
- Обикнахте ли този град?
- Не бих казала.
- Ще го обикнете.
И една такава насмешлива усмивка, която не оставяше дори съмнения в това, че настоятелно ще се опитват
да ме накарат да го обикна.
След това пътувахме в мълчание. Аз бях обзета от печални размисли за способността на лорд Енрое само с