бурята. Да накараш снега да застине във въздуха в момента на падането. Да
ограничиш вятъра... Как?!
И колко са силни по принцип драконите?!
В този момент, над университета се разнесе повторното: „Милада Радович!”
Аз се втурнах от място, дори без да се замислям и се понесох нагоре по стълбите.
Качих се на втория етаж, от там завих по страничния преход, изскочих в парадната
част на университета, и привично навеждайки глава, забързах към кабинета на
магистър Аттинур.
И едва сега си спомних, че от вчера дори не съм се преоблякла, в резултат, мантията ми е измачкана, на краката съм със зимни тежки обувки, а не с пантофки, каквито са изискванията в помещенията на университета, на главата си сигурно имам
нещо подобно на щъркелово гнездо, а освен това, след екстреното използване на
целителната магия, съм гладна като вълк, толкова съм гладна, че стомахът ми се
гърчи в агония.
Стигнах до кабинета, узнавайки много нови неща за себе си, най-вече за това, че боклукът съвсем се е разпасал и прилича не на студент на УМ, а на уличен
клошар. Спрях пред вратата на приемната, почуках, изчаках, броейки на ум до три, внимателно отворих вратата и попитах:
- Може ли?
- Влезте, Радович - неприязнено произнесе сър Овандори, несменяемият секретар
на магистър Аттинур. Влязох, затворих вратата зад гърба си, постоях с наведена
глава, търпейки пълния с отвращение поглед на
Овандори. Педантичният до припадък секретар блестеше с излъсканите си обувки, полираните копчета и имаше идеална, зализана косъм до косъм, прическа. В
неговите очи, аз бях плашило, позорящо такова претенциозно учебно заведение, като
Университета за магия.
- Отвратително - избълва сър Овандори.
Аз и сама се досещах, че е така. Най-добре би било да си бях измила поне косата и
да се бях преоблякла в другата си, не толкова топла, но по-цяла мантия. И да си бях
обула пантофките. И да си бях измила лицето. А така, с влажни от потта и треската, разрошени коси, след вчерашния поход.... Ох! Частта от каруцата на Призрачния
кочияш! Аз бях забравила! Не бях я взела! Аз... Боже Триединни, какво щях да правя
сега?! Какво изобщо можех да направя?! Мен ме разтресе и този път не от студ. Който
не донесеше част от каруцата, не минаваше сесията. Щяха да ме изгонят. Буквално
да ме изхвърлят на улицата без пукната пара в джоба и дори без връхни дрехи, тъй като всички дрехи щеше да си ги вземе обратно стиснатата госпожа Орски, тъй
като бяха имущество на университета. А в такова време аз щях просто да замръзна
от студ още през първата нощ! И къде ми беше акълът? Къде?! Знаех, че ми беше
жизнено необходимо да се сдобия с практически материал! Длъжна бях. И Тихомир, и
Славен. Аз...
- Надявам се, че днес имам неудоволствието да ви видя за последен път, Радович -
ехидно произнесе сър Овандори.
На лицето ми, очевидно, се беше отразил целият ужас от осъзнаването на
ситуацията.
- Между другото - продължи секретарят, - вие нали сте наясно, че студентите, изключени от УМ се лишават от всички магически сили, с цел да се избегнат по-
нататъшни ексцеси.
Нещо трябваше да направя! И какво ли?! Днес беше свободен от занятия ден, за
нас, стипендиантите, единствен преди нощния изпит, за учещите срещу заплащане
беше свободна цялата седмица, но това нямаше значение за проблема ми. Нямаше
никакъв смисъл, за пореден път да се съкрушавам, заради съществуващата
несправедливост. Трябваше само да измисля нещо! Според правилата, точно сега не
можеха да ме изгонят, трябваше да изчакат поне времето на изпита, а до него имаше
минимум още шест часа. И какво можеше да се направи за шест часа? Аз имах
някакви спестявания, те може би щяха да ми стигнат да наема някаква каруца, която
да ме закара набързо до търговския тракт и да почакам там Призрачния кочияш.
Оставаха точно шест часа до полунощ, но трябваше и да съм се върнала преди
започването на изпита. А пътят щеше да отнеме поне още два часа... Нямаше да
успея навреме! Какво можеше да се измисли?!
- Прекратете да се тресете Радович - с погнуса се потресе сър Овандори, - ударите
на съдбата трябва да се приемат стоически.
Погледнах го с откровена ненавист - ударите на съдбата, казвате? Какво може да
знаете вие за ударите на съдбата, та на вас дори не ви се е налагало да гладувате
нито веднъж през живота! Да не споменаваме, че не сте мръзнал така, че от студ да
не можете да заспите, треперейки неконтролируемо чак до изгрев-слънце. А призори
отново да е трябвало да идете на лекции, където не дай Сила, да пропуснете дори