една думичка, да направите дори една грешка, да не научите дори едно изречение...
- Благодаря, ще обмисля дали да се възползвам от съвета ви - произнесох с
неутрален тон. Да изкажа собствено мнение? Ама за какво ставаше дума, и на
подобно нещо нямах право. В този момент в приемната се разнесе гласът на
магистър Аттинур:
- Радович яви ли се?
- Да, магистър - почтително отвърна сър Овандори.
- Нека да влезе.
Секретарят ми посочи вратата към кабинета на ректора. И ако кажа, че се запътих
натам с треперещи колене, значи просто да не кажа нищо. Тресеше ме по-силно, отколкото когато изгарях от треската и с ужас си мислех за това, че трябва да бързам
да стигна до търговския тракт и да се сдобия с частичка от каруцата на Призрачния
кочияш, а не да губя време с магистър Аттинур, а той... със сигурност щеше да
почувства нетърпението ми и щеше да ме мотае и да ме мотае...
Но избор нямаше, аз почуках два пъти, преброих на ум до пет, открехнах вратата и
без да вдигам глава, попитах:
- Ще позволите ли?
- Влизай - с мазен глас произнесе магистър Аттинур.
Аз вече доста добре го бях опознала и знаех, че с този тон ректорът се обръща
единствено към тези, които има намерение да смачка с огромно удоволствие. Той да
не би вече да е наясно?
Обаче нямаше време за мъчителни терзания - все така с наведена глава, аз влязох, притваряйки вратата след себе си, по познатия маршрут се приближих до бюрото
на магистъра и едва тогава забелязах, че той не беше сам в кабинета. Хвърлих
предпазлив поглед и видях застаналите също като мен, с наведени глави, Тихомир
и Славен. На дивана до стената, прехвърлил крак върху крак и удобно облегнат, седеше магистър Сарантус - най-добрият приятел на ректора на Университета за
магия, приближен кралски маг, блестящ специалист и абсолютно отвратителен надут
тип. От всички останали подобни, го отличаваше само това, че той за мен имаше
точно определени планове. Любимата му поговорка беше „Радович, теб ако те
изкъпем, ако те облечем, можем и да те използваме по предназначение.” Отгоре на
всичкото, Сарантус не се гнусеше да ми разказва как именно би му се искало да ме
„използва”, но той, всъщност, изобщо не беше от гнусливите.
- Ра-а-адович - подигравателно проточи магистърът, обливайки ме с лепкав
плътояден поглед, - явно нощта за вас е била наистина убийствена, приятелите ви не
са излъгали. Как е махмурлукът?
Аз го изгледах с искрено удивление, без да разбирам какво именно не ми хареса
във фразата му, а след това осъзнах: „Вашите приятели не са излъгали...” В какъв
смисъл? Какво значеше „Не са излъгали”???
- Извинявай - разнесе се едва чуто откъм Тихомир.
Славен пък си мълчеше, не просто с наведена глава, а направо с гръб към мен.
Те какво бяха разказали на Аттинур? Най-вероятно, всичко, което би им помогнало
да излязат сухи от водата. Аз разбирах прекрасно, че в УМ всеки е сам за себе си, но... но все пак не ми се искаше да го вярвам, аз толкова пъти им бях помагала...
Тогава отнякъде изникна споменът, че вчера те просто ме бяха изоставили. Бяха ме
зарязали съвсем сама, разбирайки отлично, че нямам никакъв шанс да оцелея.
- Радович - привличайки вниманието ми, изръмжа магистър Аттинур.
Наложи се, обръщайки се към него, щателно да изобразя почтително внимание и да
сдържам проклетите сълзи.
- Снощи - подхвана главата на УМ, - в кралския дворец се е случило нещо
изключително неприятно!
Магистър Аттинур направи драматична пауза, гледайки ме втренчено. Аз, от своя
страна, все още мъчително се опитах да осмисля подлата постъпка на „приятелите”
си, и затова не проявих нито една от, явно очакваните от магистъра, емоции.
- В двореца - продължи ректорът, - в два часа през нощта се разнесъл зловещ вой, последван от грохота на парадната кралска карета, която се носела по галериите
и коридорите на двореца, Радович. И на капрата й бил не някой друг, а безусловно
познатият ви Призрачен кочияш, Радович! Призрачния кочияш, Радович, именно той!
Същият този Призрачен кочияш, чиято каруца, цялата, Радович, сте имала наглостта
да домъкнете на магистър Заруф, в качеството на изпълнено изпитно задание.
Тоест, аз си бях взела изпита?! Ох, как само ми олекна!
- Не се хилете! - внезапно закрещя магистър Аттинур. Потръпвайки, аз се взрях в
него. А ректорът продължи:
- Вие! Сте съобщила! На призрака! Недопустима информация, Радович! Осъзнавате
ли, какви сте ги надробила?!
Потръпвах от всяка негова дума, продължавайки все така изплашено да го гледам.