Аз му бях съобщила информация? Може да я бях съобщила, някакви откъслечни
спомени изплуваха в паметта ми, но...
- Недейте да крещите така, магистър, пазете си гласните струни, на вас ви предстои
и пред краля да се оправдавате... Или да не се оправдавате, ако ние сега успеем да
се справим с това малко недоразумение - внезапно се намеси магистър Сарантус.
След което, навеждайки се към мен, доверително попита:
- Милада, захарче, просто кажи на татко, кой е новият предмет на обитаване на
призрака?
„Кралската корона” - проблесна изведнъж в съзнанието ми. И аз пребледнях.
Просто усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми, в момента, когато си спомних, че именно аз бях посъветвала призрака, какво точно да избере за предмет на
обитаване, а след това му бях обяснила даже как да заобиколи защитата на
артефакта и изобщо как да се измъква от магически атаки. Бях му разказала всичко!
Освен това, необходимите за закотвянето на субличността думи, ги бях написала
на листче и ги бях предала на призрака, за да не ги забрави и да произнесе всичко
както се полага. И ритуалът за преноса на същността и открепването й от каруцата, също го бях провела аз - отчетливо си спомнях скърцането по заледения път, на който
старателно чертаех пентаграмата...
- Хайде сега, миличка - с мазен, гнусен тон, продължи Сарантус, - Та ти прекрасно
разбираш, че наличието на подобен призрак в кралския дворец, най-малкото, е
недопустимо. Кралят е бесен, кралският съветник лорд Карагет е свален от поста си и
е лишен от всички регалии и привилегии. Невинен човек пострада за нищо, Милада.
Невинен?! Неговото скъперничество беше станало причина за гибелта на човек и
на два прекрасни коня, а когато беше възникнал проблемът с призрака, той го беше
решил просто прехвърляйки го на Университета за магия и неговите студенти. И бяха
започнали да загиват още хора, много невинни хора, на които Призрачния кочияш
изобщо не беше желал смъртта, и чиято гибел преживяваше мъчително отново и
отново. Но „невинният” съветник Карагет, изобщо не се интересуваше от това.
И, естествено, аз никога не бих го признала на глас, но дори много се радвах, че
обиденият на властимащите призрак, най-накрая се беше докопал до тях!
- Предметът на обитаване? - повторих с тих глас. - А нима не доставихме именно
него с моите „приятели” вчера вечерта, в качеството на материал, необходим за
положителна оценка на изпита?
Тихомир и Славен се свиха, но на мен, кой знае защо, изобщо не ми стана жал
за тях - та нали все някой беше разказал на магистър Аттинур, че именно аз бях
разговаряла с призрака, именно разговаряла, и това не можеха да са били простите
посетители на таверната, те дори носовете не си бяха показали навън, а Тихомир
и Славен все пак бяха излезли от топлата зала и дори ми бяха донесли още
топло вино, докато аз давах последни инструкции на призрака. Наистина, те не се
бяха приближили достатъчно, бяха спрели преди да стъпят на тракта. Но те бяха
единствените, които бяха видели. И единствените, които можеха да ме наклеветят
пред ректора.
- Радович - магистърът се наведе заплашително напред, над бюрото, впервайки
в лицето ми втренчен изучаващ поглед, - прекратете да се опитвате да изобразите
наивна овца! Вие се беседвала с призрака, ние имаме двама свидетели, вие...
- Не съм беседвала - прекъснах аз Аттинур, което беше абсолютно недопустимо
провинение, - аз четях заклинанието за стазис Серпентус. А както вие несъмнено
знаете, то изисква непрекъснато магическо подхранване, за да се удържи призрак с
такава внушителна сила, като тази на Призрачния кочияш.
Аз лъжех виртуозно, тъй като не ми беше за първи път - нямаше друг начин да се
оцелее тук. Освен това, заклинанието Серпентус наистина изискваше постоянна
вербална поддръжка, а момчетата се бяха спрели прекалено далеч, за да могат да
чуят какви именно думи се произнасяха, а и съответно, да се хванат за тях.
- Какво? - изсъска магистърът.
- Заклинанието за стазис - уверено повторих аз.
- Сериозно? - язвително повтори съскането си Аттинур. - А след това, значи, вие
сте взела каруцата, направо цялата, а не част, каквото беше изискването, и сте се
върнала в университета?
- Навярно именно така се е случило, но ако трябва да съм откровена, аз не помня
нито обратния път, нито как съм се върнала в стаята си. Предполагам, че за това е
виновно греяното вино с подправки, което бях принудена да пия, за да се сгрея.
Полуистината е най-сигурният начин да накараш думите ти да изглеждат като