единствена и непогрешима истина. И аз, завършвайки разказа си, погледнах право
в очите на магистър Аттинур, погледнах открито и честно, знаейки със сигурност, че нямаше да намери за какво да се заяде. Изпитното задание изпълнено ли е?
Изпълнено е! Доказателства, че аз съм предавала каквито и да било знания на
Призрачния кочияш, има ли? Не. Някой беше ли видял, как провеждам ритуала?
Също не, колегите ми се бяха появили по-късно. А фактът, че аз действително бях
пила вино, за да се сгрея, Тихомир и Славен ще са длъжни да го потвърдят, нямаха
изход. Ако не го направеха, това щеше да го потвърди цялата таверна, а магистър
Аттинур щеше да провери всичко неведнъж и два пъти, бях уверена в това. И той, и
Сарантус.
- Радович - бавно и с усилие изговори магистърът - повярвайте във вашия случай
ако си признаете всичко чистосърдечно аз искрено и с всички сили ще се постарая
да ви помогна.
Аха направо му повярвах. Веднага и с цялата си душа.
- Аз не разбирам, какво точно трябва да си призная? - попитах все така честно и
предано, гледайки в очите на Аттинур. - Аз вече ви разказах как се случи всичко.
Уверена съм, че моите „приятели”, няма да опровергаят думите ми.
Магистърът, рязко обръщайки глава, се вгледа в момчетата. И в този момент и
Славен, и Тихомир, бяха принудени да си признаят:
- Ние не можехме да чуем за какво конкретно тя разговаряше с призрака.
Проблемът беше в това, че дори те двамата да искаха да излъжат, нямаха такава
възможност - ако случаят стигнеше до съда, на момчетата щеше да им се наложи да
се закълнат, а да се кълне в това, в което не е абсолютно уверен, нито един маг не би
се осмелил.
В кабинета на главата на УМ надвисна напрегната тишина. Тежка и заплашителна.
Явно и двамата магистри осъзнаваха, че нямам намерение да си признавам нищо. А
те, от своя страна, нямаха никакви доказателства, за да ми предявят обвинение. И не
можеха да ме притиснат с нищо.
Поне аз така си мислех.
- Магистър, дайте ми я на мен - внезапно произнесе Сарантус.
- Не мога - с нескривана досада, отвърна Аттинур, - ако Воронир узнае...
Той не завърши мисълта си. Отново ме изгледа, заскърца със зъби, без да крие нито
ненавистта си, нито безумното си желание да се отърве от мен, и проговори:
- Свободна сте, студентка Радович.
Навеждайки глава, аз се обърнах и си тръгнах, стараейки се да сдържа усмивката си
- аз се бях справила, бях си взела изпита, браво на мен!
Изведнъж вратите на приемната се разтвориха и аз се озовах очи в очи с влизащите
дракони. Като на сън, времето изведнъж се забави, във въздуха, като че ли, застинаха прашинките, сър Овандори замръзна с отворена уста, а аз предвидливо
се шмугнах настрана, разбирайки, че такива важни гости няма да се ограничат с
посещение на приемната. И се оказах права - и тримата, без да удостоят секретаря и
с един поглед, се насочиха към магистър Аттинур. Първият замахна с ръка и вратата
на кабинета се разтвори пред него...
Не видях това, което се бе случило след това, тъй като, първо, не исках да оставам
повече, и второ, гладът, който се беше появил след ритуала на изцелението, беше
просто страхотен.
- Дракони! Истински дракони в университета!
- Разправят, че сър Овандори е в паника.
- Дошли били лично при магистър Сарантус.
- Не лично, а за да го сгащят!
- А Радович, разбрахте ли, домъкнала цялата бричка на Призрачния кочияш.
- Както винаги - решила е да се направи на велика.
От последната реплика, лъжицата в ръката ми замря, така и не донасяйки супата до
устата ми. „Както винаги - решила е да се направи на велика”?! Ама те сериозно ли?!
- Ти яж, хапвай си, не обръщай внимание - посъветва ме, минавайки покрай мен, госпожа Иванна.
Тази добра жена беше единствената, за всички изминали години, която беше
проявила добро отношение към мен и ми беше отделила място в кухнята, в едно
ъгълче, заградено от общата обедна зала с дървена преграда. Така че, аз сега можех
да влизам без никой да ме забелязва през кухнята и да се храня, без студентите да
ме виждат. И това беше прекрасно. Нямаше значение, че в кухнята понякога огнището
пушеше и често, от прясно нарязания лук ми сълзяха очите, но поне никой нищо не
изливаше „съвършено случайно” отгоре ми, аз, припряно поглъщаща обяда си, не
ставах прицел за всеобщите подигравки и веселие, и всъщност, само тук можех да се
нахраня нормално.
- Аттинур сега просто ще я размаже по стената - произнесе мъжки глас, - и ще е