резултатът си заслужаваше - всички изпити си ги взех с отличен.
- Между другото, не можах да разбера - продължаваше Айван, - с какво Сарантус се
е провинил пред драконите?
На мен също ми стана интересно.
- Чух - заговори Иенна Дамерс, дъщерята на министъра на външната политика -
така, съвсем случайно, когато за пореден път се озовах зад вратата на кабинета
на тате... - тя се изкиска, - че Сарантус го търсили още вчера, но в този момент
магистърът не присъствал в двореца... по-точно, стремително престанал да
присъства.
А, избягал, да, магистър Сарантус беше просто майстор на бягствата.
- Но работата не е в магистъра - правейки изразителни паузи, продължи Иенна, -
проблемът там, че в Долината на драконите някой е провел опасен ритуал... и има
жертви...
Аз едва не се задавих. Жертви сред драконите? Та те са практически неубиваеми.
- И сега - продължи да разгласява явно секретна информация Иенна, - драконите
настояват да им се предаде по един маг от всяка магическа конфесия. Как си
мислите, защо?
Съдейки по интонацията, с която зададе въпроса, дъщерята на министъра не
знаеше отговора. Айван и Николас също, но по всяка вероятност, сега с най-умен
вид мислеха. Те може и да се правеха на умни, но на мен изведнъж ми стана много
зле. Драконите взимат по един маг от всяка конфесия... по един от конфесия... А
какво зависи от конфесията на мага? Магическият фон! Всяка конфесия има свой
собствен, специфичен магически фон! Той е нещо като ехото в планината, като че
ли на пръв поглед е подобно, но винаги може да се забележи разликата, ако добре
се вслушаш в ехото. А ако го накараш с магия отново и отново да звучи, вече е само
въпрос на техника и упоритост, да определиш източника му. Нищо повече. И излиза, че драконите, това ехо, тази следа от ритуала или заклинанието, го бяха усетили.
Още повече - те, също като човешките магистри, бяха в състояние да различават
фона. В смисъл, например елфите не могат да го правят. Те усещат човешката
магия, но подобно на кръгове по водата, тоест, не са способни да определят нито
източника, нито мага. Драконите, явно бяха способни. И след като искат по един маг
от конфесия, определено са решили да определят коя именно конфесия има пръст в
престъплението. А как се определяше това? Лично аз знаех само един ритуал, който
би могъл да се използва за подобно нещо, същият този, който при нас използваха
само в най-краен случай.
Саджере - това фактически е предаване на огъня. Създаване на ситуация, в която
магът влага всичките си сили, напълно и докрай, просто заради това, че обкръжен
от истински пламък, той губи самообладание и инстинктът за самосъхранение
потиска предпазливостта и оставя само една цел - да оцелее. За по-голямата част от
магистрите да не говорим за обикновените магове, подобно нещо означава пълно
прегаряне.
Но аз нямах съмнение, че всички магически университети, мастерати и храмове ще
се съгласят с искането на драконите... Разбира се, щяха да се опитат да се измъкнат
с най-малко жертви, да дадат най-слабите и безнадеждни, но дори такива индивиди
щяха да са достатъчни на драконите, за да определят, коя именно конфесия е
виновна за престъплението... и на тези, които изпратят в долината им, никак, ама хич
няма да им провърви.
Отново ми стана зле.
Не беше трудно да се досетя, че поне един маг от Любережския университет
Аттинур ще е длъжен да даде. И естествено, това нямаше да бъде Сарантус - той с
всички сили щеше да се опита да откаже съмнителната чест и да рискува да прегори
заради разследването на драконите... Това означаваше, че крилатият народ щеше
да получи някой, от когото магистърът от години си мечтае да се избави. Като мен, например.
И като набат над университета прозвуча: „Студентка Радович, в кабинета на
ректора, незабавно!”
Аз замръзнах и започнах трескаво да размишлявам. И светкавично - драконите се
бяха явили в пълен състав, и на тях им трябваше някой от Университета за магия
този някой им трябваше веднага, на секундата. Защото драконите не са от тези, които
обичат да чакат. Не, крилатият народ се отличава с търпение, но не и по отношение
на жалките хорица, значи...
„Радович, незабавно в кабинета на ректора!” - съдейки по тона, сър Овандори
отдавна не беше нервничил така.
Аз скочих, сграбчих от масата кифличката и чая, и кимвайки благодарно на
госпожа Иванна, се втурнах към вратата. А вече от коридора, свих към стълбата за
обслужващия персонал и се насочих към мазето. Защото аз днес не бях длъжна