да се намирам на територията на УМ. А ако мен ме няма, значи не съм длъжна да
реагирам и на заповедта да се явя. И при най-лошия случай, единственото, което
могат да ми направят задето не съм се явила, е да ме порицаят и да ме накарат
за пореден път да мия пода в някоя от лабораториите. Но ако отидех в кабинета
- щяха да ме дадат на драконите за разтерзаване. - а това със сигурност си беше
опустошаване пълно прегаряне. Аз все още не бях пълноценен маг и нямаше да мога
изобщо да се защитя.
Завивайки по стълбището, преминах покрай складовете и през подземната галерия, в която се съхраняваха зеленчуци, излязох на задния двор. Там, сърбайки от чая, в
който се топяха снежинки, минах покрай стената, така, че от прозорците да не могат
да ме видят, ректорският кабинет гледаше именно насам, и...
И едва не се сблъсках със Сарантус.
Магистър Сарантус, държейки се и с двете ръце за дебело магическо въже, внимателно се спускаше към земята, напрегнато взирайки се в прозорците отгоре. От
тях беше отворен само най-малкият, този, което осветяваше ректорския нужник. Аз го
знаех добре, тъй като неведнъж ми се беше налагало да чистя кабинета на ректора, докато отработвах поредното наказание за поредното несъществуващо нарушение.
Картинката веднага ми се изясни - Сарантус, явно се беше извинил и беше излязъл
по нужда, което сигурно не бе и учудило никого - драконите вселяват такъв трепет и
ужас, че посещението на тоалетната е най-малката последица от срещата с тях, а
след това се беше опитал да избяга. Ама че работа.
Не, аз нямах никакво намерение да му казвам каквото и да било, нито пък да
злорадствам - все пак ние бяхме в различни категории, кой беше той, а коя аз, така
че, аз исках просто внимателно да заобиколя плъзгащия се по въжето магистър, и да
отпраша в посоката, която вече бях определила, но...
Прозорецът на ректорския кабинет се отвори, в същия този миг, в който аз
заобикалях старателно траещия си Сарантус, и от там се показа готовият да ме
изобличи собственоръчно, магистър Аттинур.
Само дето аз не бях сама тук.
Главата на университета стана виненочервен, когато забеляза съратника си, но
се сдържа и шумно, така че дори ние, тук долу, ясно го чухме, високо и с ясен глас
оповести:
- Сър Овандори, вие сте се объркал, студентката Радович я няма тук!
На мен моментално страшно ми хареса заявлението му и изобразявайки шеговит
реверанс, дъвчейки кифличката и допивайки стремително изстиващия чай, се опитах
да се скрия. Уви, сър Овандори през повечето време беше невероятно тъп.
- Ама ето я къде е! - раздаде се неговият вопъл. - Ей там е тя и... ох, магистър
Сарантус, защо ви е трябвало да се спускате по въжето? То там зад клекалото има
таен проход!
Именно в този момент осъзнах, че няма да мога да избегна незавидната си участ.
Така и стана.
- Това ли е Радович? - разнесе се хладен глас.
Аз отметнах глава. В мен се взираха сребристо-стоманени очи със забележим
зеленикав оттенък. В тях не проблесна и намек за разпознаване, но затова пък аз
с лекота познах този, който без никакво усилие беше унищожил днес едно от най-
сложните целителски заклинания.
- Не се опитвам да бягам! - започна припряно да се оправдава Сарантус. -
Девойчето се опитваше да се скатае, а аз исках просто да я спра и...
Светкавица.
В следващата секунда, се оказа че стоя в кабинета. Застиналата снежинка, която
както и мен, я бяха пренесли неочаквано тук, бавно и като че ли, учудено долетя
до чашката и се разтвори в изстиналия чай. Аз преглътнах вече отпитата течност
и трепнах, забелязвайки погледа на пребледняващия Сарантус. Той ме гледаше с
такава ненавист, че ставаше съвършено очевидно, кого е нарочил за виновник за
провала на бягството си. Сър Овандори, се стараеше да напъха главата си колкото се
може по-надолу в раменете и хвърляше погледи през прозореца. Ядосаният ректор
Аттинур отново седна на мястото си, а тримата дракони удобно се разположиха на
дивана и двете кресла - тук те бяха господарите на положението.
- Уверен ли сте, че именно тази студентка трябва да отпътува с нас? - с леден тон
попита седналият на дивана дракон със сиво-изумрудените очи.
- А? Да, да... - закима магистър Аттинур.
- Аз не бих казал, че не е способна - кой знае защо, произнесе драконът, изразително гледайки магистъра. Главата на университета пребледня, след това си
прочисти гърлото, но все така уверено повтори:
- Да, това е студентката, която съм готов... - спря се, явно спомнили си с кого се