опитва да разговаря с подобен тон, и завърши, вече с ниско склонена глава: - Тази
същата, която аз покорно предавам в справедливите ви ръце... криле... длани на
правосъдието.
„Дланите на правосъдието” бяха нещо ново и странно звучащо, но напълно
удовлетвориха драконите...
Главният от тях помръдна показалеца си, и в същия миг на китката ми се
материализира гривна - монолитна и тежка, тя моментално затегли ръката ми надолу.
До мен едва не изви магистър Сарантус, получил подобно украшение, той всъщност
започна да вие, но се прекъсна на първата нота.
- По залез-слънце - ставайки, съобщи представителят на крилатия народ.
Придружителите му станаха едновременно с него, и тримата си тръгнаха, без да се
сбогуват, а след няколко удара на изплашеното ми сърце, се издигнаха зад прозореца
като три ужасяващо прекрасни дракона и изчезнаха в свирещата виелица.
А аз продължавах да стоя, стискайки нахапаната кифла и вече изстиналия чай.
Едва сега осъзнах каква гривна ми бяха сложили - еднократен телепорт. Това нещо
можеше и да се свали, но само заедно с ръката. Пък и не беше сигурно, че няма да
се материализира на другата ръка.
Потресена от случилото се, аз се чувствах като изпаднала в транс, дори не обърнах
внимание на караницата, в процеса на която Сарантус млатеше със заклинания
сър Овандори, а магистър Аттинур се опитваше да сложи край на това безобразие.
Спокойствието в ректорския кабинет беше възстановено едва когато пушещият в
буквалния смисъл на думата секретар, се скри зад вратата, а след това се изниза към
тоалетната и Сарантус.
А когато обстановката се успокои, главата на университета се обърна към мен и
произнесе:
- Радович, веднага върнете мантията, останалите получени дрехи, както и
закупените със средства от стипендията вещи на завеждащата склада госпожа Орски.
- Какво? - сепнах се аз, без веднага да разбирам какво има предвид. Магистърът
любезно ми поясни:
- При драконите вие ще прегорите, следователно, няма да сте вече маг, съответно, и аз няма да съм длъжен да ви държа тук повече. Така че, незабавно върнете
мантията, останалите получени дрехи, както и закупените със средства от
стипендията вещи на завеждащата склада госпожа Орски.
Очите ми се напълниха със сълзи, но не можех да си кривя душата и да кажа, че
отношението на магистър Аттинур с нещо ме е изненадало, беше си все същото от
момента на влизането ми в УМ.
- Все още не съм прегоряла - натъртих аз, стараейки се да скрия сълзите си по
всеки възможен начин, не ми се искаше ректорът да разбере колко ми е тежко.
- Радович! - връщайки се на мястото се, изсъска той. - Вие сте умно момиче, всичко
разбирате. Аз разбирах, да, беше ми ясно, че това е краят...
Всъщност, защо да е краят?
Какъв такъв край?! Не, никакъв край нямаше да има, това беше просто проблем.
Просто голям проблем - някой беше провел ритуал в Долината на драконите и те бяха
пострадали. Трябваше просто да се намери този някой и тогава драконите нямаше да
ме подложат на ритуала Саджере! Именно!
- Аз няма нищо да връщам - изговорих, напрегнато мислейки.
- Р-р-радович! - Аттинур се надигна от креслото си.
- Освен това - продължих аз, - вие сега веднага, още докато съм тук, ще ми издадете
направление за преминаване на учебна практика в Долината на драконите, за да не
ме изключите след това за отсъствия, вие това си го можете.
Ректорът присви очи, изхъмка и отбеляза:
- А ти не си такава тиха вода, а, Радович? Никакви направления! Или ще върнеш
всичко сега, или аз ще те изключа от университета за отсъствия, когато се върнеш, благодаря, че ми го подсказа!
Само да не заплача... Не можах да измисля друго, освен да отпия голяма глътка от
изстиналия чай, да отхапя от кифлата, да сдъвча и да преглътна... и да се реша на
шантаж.
- Това - аз посочих медната гривна на ръката си, не на тази ръка, на която като окови
висеше гривната на драконите, - е артефакт, който записва речта. Току-що аз записах
всичките ви думи и ако е необходимо ще предам гривната на магистър Воронир!
Това беше лъжа. Грандиозна лъжа! Медната гривничка ми я беше подарила баба, когато навърших петнайсет това беше единственото ми украшение. Вече протъркано, издраскано, което и когато беше ново, сигурно не струваше повече от няколко гроша, но за мен имаше неимоверна ценност... Но, разбира се, не се явяваше никакъв
артефакт. Само дето Аттинур беше боен маг и се надявах, че такива тънкости като
артефакториката му бяха непознати, и съответствено, щеше да ми мине номерът.