ми дадат материал за драконите, на мен само неопределено ми бяха махнали с ръка
към хранилището на библиотеката. Първите три учебника - „Драконология”, „История
на крилатия народ” и „Драконов пламък” аз намерих в раздела за древни книги, и
нищо чудно - бяха датирани през стоте и тристате години, дори бяха написани на
стария език, а „Драконоведение” го намерих случайно - вниманието ми привлече
малко драконче, изрисувано със златна боя на корицата, то за миг проблесна сред
прахоляка на старите прашни томове. И аз разлистих новите, като че ли неотваряни
страници и видях странен надпис в самото начало: „Акона десскаета лимна, лимерине”.
Вратата в хранилището се отвори, аз чух звук на крачки, а след това гласа на
Тихомир:
- Милада?
Не отговорих. Може и да не беше правилно, но те ме бяха предали два пъти. А аз, когато приключих с Призрачния кочияш, и на тях бях дала парченца от каруцата, за
да могат да си получат оценката за изпита. Но на тях им беше малко, че ме бяха
зарязали вчера, осъзнавайки, че нямам шанс да оцелея, бяха решили да ме предадат
и днес. Какво им бях направила?
- Милада, прости ми - Тихомир нерешително пристъпваше от крак на крак до
вратата. Оттук, а аз седях практически под самия таван, добре се виждаше едрата му, тромава фигура, която много повече подхождаше на ковач, отколкото на маг.
- Милада...
Прокарах ръка по подвързията на книгата, опитвайки се да се успокоя, дракончето
на корицата отново проблесна в златно и червено... Странно. Огледах се в търсене
на източник на светлина, но не намерих нищо, което би могло да предизвика подобен
отблясък.
- Знам, че си тук - подхвана изведнъж Тихомир. - Ти не отговаряш, аз... аз разбирам, че не мога с нищо да се оправдая, но прости, просто ми прости...
Лесно е да се моли за прошка, след като си предал два пъти.
- Милада, когато ти... се върнеш, аз с баща ми говорих... още преди време, ти, това...
в нашата къща за теб винаги ще се намери място.
Място като каква?
- Ти да не ме искаш за жена, Тихомир? - поинтересувах се аз.
При звука на гласа ми, той трепна, отрицателно поклати глава, спря и...
- Е, ти разбираш, не мога за жена, аз когато стана маг... - прекъсна се сам насред
думата.
Ами да, „когато той стане маг”, да, тогава целият свят ще е в краката му и куп жени, също, за какво ще му е да ме мъкне на гърба си.
- Благодаря ти, Тихомир - казах аз с горчива усмивка, - все някак ще се справя.
- Милада, ти... ти да не си помислиш... работата не е в теб - подхвана той.
- Вратата е зад гърба ти! - отрязах аз, напъхвайки книгата в торбата, която висеше
на рамото ми и вече доста тежеше от шестте книги, взети по-рано.
Всичките ми останали неща също бяха тук, в библиотеката, във втора чанта.
Значително по-лека от тази.
- Милада, ама аз от чисто сърце.
- Тихомир, от сърце или не, аз никога няма да се натрапя да живея в ничия къща.
- Ама ти няма да се натрапваш - упорстваше момчето. - Ти.ти ми харесваш, Милада, ти...
Едва не се сгромолясах от стълбата. Тоест, не просто трябваше да живея в дома им, а и да изпълнявам определени функции?!
- Ти знаеш, аз съм си наел стая в града - продължи ковашкият син, - ти... ти на първо
време ще ми помагаш с домашните, пък и така, каквото можеш, а след това, като си
намеря жена, ще идеш в дома на баща ми.
Отлична перспектива, наистина, на това му се казва предложение от чисто сърце!
- Милада, ти не ми отказвай веднага, недей да решаваш набързо, щото ти ще се
върнеш прегоряла, на никого няма да трябваш такава, сама разбираш.
- Иди си, Тихомир, просто си отивай - уморено помолих аз.
Той почака още малко, обърна се и излезе. Вратата се затвори след него с
щракване! Заключи се! Не, теоретически, това не беше проблем, до залез имаше още
около час и половина, а тогава гривната щеше да ме пренесе, но всичкият ми багаж
беше останал в библиотеката, в основната й част!
- Тихомир! - аз се спуснах надолу по стълбата. - Тихомир, стой, върни се!
Втурнах се към вратата, заудрях по нея с ръце. Тишина. Нашият библиотекар
беше почти глух, други посетители в библиотеката привечер нямаше, но Тихомир не
можеше толкова бързо да си е тръгнал.
- Тихомир!!! - изкрещях аз. В отговор - тишина.
Аз замрях, дишайки тежко и разбирайки, че това е краят. Библиотекарят, разбира се, преди да затвори, щеше да мине по всички зали, гонейки окъснелите, но това щеше
да е в десет вечерта, а слънцето залязваше към шест! Там, в основната зала, под
масата, на която бях чела, беше останала чантата с бельото за смяна и втората ми
рокля, освен тази, в която сега бях облечена. Добре, че поне парите си носех в джоба, но това бяха всичките ми пари и нямах намерение да ги харча за дрехи.