на лицата на присъстващите не се наблюдаваше. Дори напротив - търговците и
керванджиите се бяха наместили по-близо до прозорците, посръбвайки топло вино
с подправки, и възбудено хвърляха погледи към пътя. Чакаха си представлението, защото абсолютно всички знаеха, че по пълнолуние кочияшът е най-лют и опасен…
Заслужава ли си да споменавам, че нас, стипендиантите на Университета за магия, ни бяха натирили към търговския тракт именно по пълнолуние.
Просто не обичаха в университета стипендиантите. За другите не знам, но когато
магистър Воронир довлече в университета мен, мърлява селска мома, у която, в
деня на смъртта на баба й, от мъка и болка се беше пробудил силен магически дар, магистър Аттинур крещя до пресипване и то така, че стъклата дрънчаха! Но дар аз
имах, и то такъв, че посред зима около нашата горска къщичка се бяха раззеленили
треви и дървета. Именно на такава една цъфтяща полянка, ме беше намерил
магистър Воронир, втурвайки се презглава към изригналата в простора магическа
сила. И тъй като дарът го имаше, магистър Аттинур беше длъжен да ме приеме в
университета на пълна стипендия и при това, незабавно. Той скърцаше със зъби, докато подписваше документите за прием и тихичко псуваше под носа си, докато
ми даваше стипендията за годината. Но нищо не можеше да направи. Ето така бях
попаднала в Университета за магия.
Отначало се чувствах неописуемо щастлива. Та нали из нашето село се говореше:
„Малко е да искаш, трябва УМ да имаш“, и то именно в смисъл, че в този живот
само на маговете им се изпълняват всички желания, а простите хора трябва все да
се мъчат да свържат двата края. Така че, когато се озовах в Университета за магия, първото, което ми мина през ум беше: „Сигурно бабенцето на небето за мен се е
примолила“. Но това беше само първото, при това доста погрешно впечатление.
Съвсем скоро след това стана ясно - на мен и на тези като мен, тук, в стария мрачен
замък изобщо не ни се радват. Магистър Аттинур обгръщаше с грижи и внимание
само тези, които си плащаха за обучението, а и жертваха пари за изследванията на
университета. Те, естествено, тук бяха на почит, имаха права, свободи и получаваха
помощ.
А на нас ни се налагаше да оцеляваме.
Именно да оцеляваме. Нас, които не си плащахме за обучението сами, ни
слагаха да седнем на задните чинове в аудиториите, подчертавайки нашето жалко
положение. Нашите писмени работи се проверяваха най-придирчиво. Не можехме
да изпуснем дори една лекция, да получим оценка по-ниска от деветдесет бала
от сто, да се появим на територията на университета след единайсет часа, да
влизаме в общежитието на противоположния пол и още стотици „забранено“, „не
може“, „недопустимо“ и „строго се наказва“. Нас ни настаняваха практически на
тавана, мотивирайки това с думите, че да се живее в университета е скъпо, а ние и
така сме на негова издръжка. Затова в моята стая, която отначало делях с четири
съседки, през летните дни беше невъзможно да се стои, а през зимните нощи водата
замръзваше в чашата. За съжаление с това трудностите не свършваха, по-точно, това беше само началото. Трудностите имаха красиви, магически ретуширани лица, високомерие, оставено им в наследство от поколения прославени деди, скъпи шуби
и мантии, които не можеха да се сравняват с нашите униформени - износени и
позакърпени, и неразбираемото за мен лично желание да „изтребят боклуците“. По
друг начин те не ни наричаха.
- Ей, боклук, не ти е мястото в столовата!
И ти си принуден да ходиш да ядеш веднъж дневно, рано сутрин, когато всички тези
още спят. - Дайте да се упражняваме върху боклука!
И всички заклинания на бойната магия ги пробват върху теб.
- Ей, боклук, ти вониш!
И ти седиш до открехнатия прозорец, леденият вятър те пронизва, но на господата
не им „вони“.
Нищо чудно, че на трети курс цялата стая на тавана остана само за мен -
момичетата не издържаха и се махнаха от университета. Да живея там сама ми беше
тъжно и скучно, но пък можех да си направя кралско ложе и да се покрия с пет одеяла
наведнъж… само дето зиме и това не спасяваше.
И навярно и аз отдавна щях да се предам и си тръгна, и дори не просто да си
тръгна, а да си плюя на петите и да избягам, но проблемът беше там, че просто
нямаше къде да отида. Мама я беше изсушила треска веднага след раждането ми, баща ми беше погинал някъде в горите, баба беше умряла, а разбуденият от мъката
по нея дар не беше оставил камък върху камък от нашата къщичка. Така че, всичко