Извиках още няколко пъти, надявайки се, че поне някой ще ме чуе, но напразно.
Ужасно разстроена, се запътих да търся още книги за драконите, споменавайки
Тихомир с пиперливи думички. кожени панталони и високи черни ботуши. Пепелните
му коси бяха събрани небрежно в опашка на тила, само един кичур с дължина до
брадичката, пресичаше лицето му, и изглежда, изобщо не му пречеше. Драконът
спря на около двайсет крачки от нас, гнусливо се намръщи, усещайки миризмата на
повръщано, вдигна глава, безразлично огледа пристигналите, но когато погледът му
се спря върху дългобрадия старец, застина и драконът удивено възкликна:
- Магистър Валентайн? Какво правите вие тук?
Тогава осъзнах защо ми лицето на мага ми се стори толкова познато - това беше
ректорът на Университета на Стихийните сили. Самият ректор на Университета на
стихийниците, най-престижният във всички кралства, легендарна личност, един от
най-великите магове на съвременността.
- Аз съм тук по ваше искане - с равен глас произнесе магистър Валентайн.
- По наше? - удиви се драконът - Извинете, но ние поискахме да ни бъдат предадени
най-безнадеждните студенти, нарочените за изключване, тези, които не ви е жал да
ни изпратите.
И тогава аз, заедно с всички останали, осъзнахме напълно към коя категория се
отнасяме. Магистър Валентайн, обаче, отвърна с достойнство:
- Мен ми е жал за всичките ми студенти. И съм твърдо убеден, че всеки от тях е
достоен за по-добра участ от тази, да стане разходен материал в разследването на
драконите...
- Аз уважавам позицията ви - съвършено сериозно произнесе драконът - Но се
съмнявам, че Владиката ще я раздели. Ще му бъде доложено. На всички останали
бих искал да съобщя, че използването ви в качеството на „разходен материал” се
отлага по разпореждане на Владиката. През време на разследването, ще бъдете
настанени в столицата, без да имате право да напускате пределите й. Последвайте
ме и добре дошли в Долината.
С тези думи драконът втренчено се вгледа във всеки от нас, след което се обърна, явно предлагайки ни да го следваме. Ние взехме в ръце вещите си, кой каквото
имаше, намираха се и такива, които се бяха пренесли изобщо без нищо, и се
затътрихме след представителя на Крилатия народ.
Оказа се, че приемната зала на телепорта беше разположена едва ли не насред
града. При това градът беше невероятно чист и построен от бял камък. Всичко тук
беше голямо, светло и стабилно, а покривите на сградите - плоски, което и не беше
удивително - ту тук, ту там от небето пикираха дракони, които се превръщаха в хора, веднага след като се приземяваха на същите тези покриви. Такова превъплъщаване, каквото бяха демонстрирали трите дракона, които се бяха появили на територията на
УМ, тоест, превръщане още във въздуха, тук не правеше никой.
Аз забелязвах всичко това, припряно крачейки след дракона, който задълбочено
продължаваше да чете същия списък, който държеше в ръце, но при това крачеше
така, че беше трудно да бъде догонен. От друга страна ме беше просто страх да не
изостана - все пак това беше град на драконите. - място, не само непознато, но и
плашещо. А след това забелязах, че за разлика от останалите, магистър Валентайн
върви все по-бавно и по-бавно, явно си казваше думата възрастта. Аз няколко пъти
се огледах, най-накрая не издържах и отидох при него.
Магистърът ме посрещна с хитро присвиване на очи и едва забележима
покровителствена усмивка.
- Всичко ли е наред, мила? - попита веднага, когато го доближих.
- Да - аз се усмихнах. - Магистър Валентайн, да ви помогна ли? Той въпросително
повдигна бялата си вежда.
- Вие изостанахте - обясних аз, което е напълно разбираемо, като се има предвид
възрастта ви. И чантата ви - аз, честно казано, едва сега забелязах, че на лявото му
рамо е увиснала пътна чанта с внушителни размери, - тя сигурно е тежка, дайте да ви
я нося.
- Чедо - магистърът тихичко и добродушно се разсмя, - ти си се сгънала на две от
тежестта на твоята собствена.
- Няма значение - побързах да го уверя аз, - да знаете, аз съм доста силна, а и съм
много по-млада от вас. Дайте чантата и да вървим, защото иначе ще изостанем, а не
ми се ще да се изгубим в град, където такива като нас с удоволствие ги ядат.
Ректорът на Университета за Стихийна магия, смеейки се, отрицателно поклати
глава, след това спря, огледа пейзажа наоколо, вдиша с пълни гърди и произнесе: