- На мен безумно ми липсваше този град. Именно тук, в Аркалон преминаха най-
хубавите ми години.
- Вие сте бил тук и преди? - удивено уточних аз.
- Да - потвърди магистър Валентайн, - много отдавна когато небето беше по-синьо, а дърветата значително по-зелени и по-високи.
- Вашето детство ли е преминало тук?! - аз искрено се изненадах.
- Младостта - весело ми намигна той.
М-м-м за последен път нашите магове са били тук през седемстотинте години, сега
е хиляда четиристотин двайсет и пета, тогава... тогава, той със сигурност вече не
трябва да носи тежести!
- Така, дайте чантата - заповядах аз.
Но магистър Валентайн ме потупа по рамото, и то така, че аз едва се удържах да не
залитна, явно демонстрирайки, че все още е здрав и силен, и ме успокои:
- Аз познавам този град, дете, досещам се и накъде ни водят. Тук има само една
странноприемница, която приема човешки същества - „Тинникал”.
-„Тинникал”? - потърквайки рамото си и опитвайки се да вървя с неговата бавна
походка, повторих аз.
- „Пролетен капчук” - преведе магистърът. - Това е много приятно място, където
винаги се носи звук на капеща вода, а лекият бриз разнася аромата на цъфтящите
прасковени и ябълкови дръвчета...
Той притвори очи, явно предвкусвайки мириса и поемайки си дъх, произнесе:
- Остават не повече от петстотин крачки - и веднага смени темата: - Гледам, че не си
взела нищо друго, освен
книги?
Внимателно го погледнах и стигнах до извода:
- Вие също май сте взел само тях...
Магистърът шеговито ми се закани с пръст и после каза:
- Без вещи човек може да мине, но без знания тук е свършен - огледа улицата и
замислено добави: - Не съм и предполагал, че на тази възраст, ще ми се наложи да
си поразтърся кокалите, но явно така ми било писано.
В този момент осъзнах, че май много ми е провървяло. Но все пак реших да уточня:
- Вие да не би да имате намерение да разследвате това дело преди драконите да ни
подложат на Саджере или на някой негов аналог?
Проницателният поглед на неочаквано ясните за един старец очи, се спря върху
мен, а след няколко секунди мълчаливо изучаване, магистър Валентайн кимна:
- Добре, че и ти си от нашите. На мен наистина ще ми е нужен помощник.
Може и да беше рано да се радвам. Всичко в мен се сви на топка, в очакване на
някаква измама. Но нищо лошо не се случи, а магистърът започна... да ме изпитва.
- Заклинанието Есперату - произнесе той с учителски тон.
- Охранителна магия, подраздел агресивни щитове, време на действие -
четиридесет секунди, ниво на влаганата енергия - максимално - отчетох се аз.
Магистър Валентайн удовлетворено кимна и добави:
- Дръж го в готовност. Постоянно. Старай се да не използваш нищо друго, освен
него. Това е Долината на драконите, останалите заклинания могат да ги възприемат
като заплаха. А всяка заплаха тук се унищожава на място.
- А кой? - веднага попитах аз.
Но вместо да ми отговори, магистърът посочи нанякъде в небето. Към нас летеше
огромен черен дракон. Той беше по-голям от всички, които сега се намираха във
въздуха, а и летеше по-различно - рязко, стремително, уверено. И всички останали се
разлитаха настрани, освобождавайки му пътя.
И след по-малко от трийсет секунди, драконът. разперил криле, увисна за миг
над нас, а на земята скочи вече в образа на висок смугъл човек с хищни черти на
надменното лице. На три крачки от нас.
И се оказа, че това е същият онзи дракон, който беше унищожил моето целителско
заклинание. Той плъзна безразличен поглед по мен, след което, взирайки се мрачно в
ректора на Стихийния университет, сухо се осведоми:
- Вие какво правите тук, магистър Валентайн?!
- Владика - магистърът се наведе в поклон.
А аз, замръзнала за миг, реших, че ще бъде правилно да последвам примера на
магистъра, и също се поклоних. Някой заскърца със зъби. След това драконът
поизнесе:
- Вие напускате Аркалон, магистър Валентайн. Незабавно.
И в потвърждение на думите му, на китката на ръководителя на Стихийния
университет се материализира тежък метален обръч. Магистър Валентайн се изправи
и като че ли понечи да възрази, но получи безапелационното:
- Довиждане.
Тонът на Владиката на крилатия народ беше не просто леден, той беше вледеняващ
и магистърът не се реши да спори, разбирайки, че с или без възражения, ще го
изпратят надалеч от тук, просто активирайки портала. За сметка на това, той направи
нещо друго, доста по-странно.
- Ще прощаваш, чедо - произнесе той, сваляйки от рамо своята чанта и слагайки я