на моето рамо. А тя тежеше толкова, че аз веднага се превих на две. - Имах желание
да ти помогна да си донесеш чантата - той не само че наблегна на думите си, а и
изразително ме погледна, - ама явно няма да стане.
С тези думи, старецът ме прегърна крепко, прошепвайки „Разгледай бележника”,
потупа ме по гърба така, че дори и да не останеше синина, то със сигурност щеше да
почервенее и да ме наболява два-три дни, а след това ме пусна, обърна се, погледна
Владиката и произнесе:
- Жалко.
Гривната се активира в същия този миг, магистър Валентайн бе обгърнат от
светлина, а след това старият маг изчезна с проблясване.
А аз останах, с мъка държейки се на крака, тъй като двете чанти здравата дърпаха
раменете ми надолу. Владиката, измервайки ме с неприязнен поглед, съобщи това, което и така си беше очевидно:
- Вие сте изостанала от групата, госпожа Радович. Изплашено и нервно изръсих:
- Благодаря ви, Владика.
И вече имах намерение да го заобиколя, когато драконът благоволи да се
поинтересува:
- За какво?
А аз веднага се замислих - а действително, за какво?! Вдигнах глава, леко стъписано
го погледнах, свих рамене, тоест, опитах се да го направя, което не беше никак лесно
под тежестта на чантите и отново го изненадах:
- Ами, просто така - а след това доста по-нервно: - На вас никога ли не са ви казвали
„благодаря” просто така?
- Нещо не мога да си припомня - с леден тон се отзова той.
- Е, значи аз съм първата - заключих аз.
И напрягайки се, направих една крачка, след това втора... На третата се олюлях и
спрях. Но тъй като владиката следеше движенията ми с доста удивено изражение
на лицето, ми стана съвестно да показвам, колко ми е тежко да си нося чантите, аз
просто се завъртях и се престорих, че се любувам на пейзажа и дори си позволих
забележката:
- Хубаво е днес времето, слънчево.
- Това е Аркалон, тук практически постоянно е слънчево - отряза повелителят на
същия този Аркалон.
- Така ли? А, значи чудесно - отзовах се аз, мечтаейки си искрено той да се махне...
да си тръгне... да отлети, в края на краищата.
Но вместо това, драконът следеше всяко мое движение така, сякаш бях някакво
странно зверче и изражението на лицето му беше толкова непроницаемо, че не
можех и да предположа какво именно му минава през ум - що пък да нямаше
намерение да ме изяде, например? Именно тази мисъл ме караше да се чувствам
безкрайно неуютно. И аз с удоволствие бих си тръгнала, но имах съмнението, че ако
забележи колко ми е тежко да нося чантата на магистъра, Владиката ще се досети за
всичко и тогава сигурно мен първа щяха да ме препарират, при това тук, на място.
Трябваше спешно да измисля нещо.
- А, да, вие вече можете и да отлитате - небрежно го осведомих аз.
Драконът, който стоеше, обърнал към мен само главата си, след тези думи
се завъртя с цяло тяло и скръсти ръце пред гърди, взирайки се мрачно в мен
и демонстрирайки, че няма никакво намерение да отлита накъдето и да било.
Осъзнавайки това, аз се изправих, чувствайки, как се изпъват всички мускули на
гърба ми, усмихнах се преувеличено бодро и изтърсих:
- Каква красота, нали? Драконът премълча.
- Градът е такъв... белокаменен. Драконът подозрително присви очи.
- А вие сигурно си имате един куп държавни дела? - опитах се аз да го подхвана от
другата страна.
Намръщи се. Явно наистина си имаше един куп неща за вършене.
- Така че, летете си - аз бях самата доброта, - че на мен вече ми става неудобно да
ви отнемам времето... Владиката отново ме погледна, усмихна се и... като че ли ми
бяха малко двете чанти, та на ръката ми се
материализира и тежка гривна.
Дори не успях да изпискам, преди драконът да активира портала, а в следващия миг
се оказах някъде, където без никакъв такт капеше вода.
Разбира се, не отворих веднага очи, постоях, давайки възможност на тялото да
свикне с новото си местоположение, а след това предпазливо отлепих клепачи - стоях
насред двора на неголяма уютна странноприемница в драконов стил, тоест, с плосък
покрив, от който в грижливо подложени купички навсякъде капеше вода, изпълвайки
двора с мелодичен звън. А в единия край на двора, забелязах стълпилата се група
„късметлии”, същите такива като мен, които до моята поява, очевидно слушаха
някаква драконица в дълга, черна, украсена с цветя рокля. Драконицата сега беше
млъкнала и заедно с всички останали доста удивено се взираше в мен, а аз... аз...
- Чудесно е времето днес - казах аз, - слънчево. Кой знае защо, никой не се съгласи