с мен.
- И градът е много красив...
В отговор - отново само тишина.
- Знаете ли, странна работа, но изпитвам непреодолимото желание да запиша
новите си впечатления в бележника - кой знае защо обявих на продължаващите
напрегнато да мълчат.
И се затътрих към най-близката пейка. Хич не беше лесно да го направя, все
пак чантата на магистър Валентайн беше невъобразимо тежка, но аз стигнах до
пейката, стоварих чантата на посипаната с камъчета земя, свлякох се на скамейката
и осъзнах, че всички продължават да ме гледат внимателно. Нервно се усмихнах на
наблюдателите - престанаха да се взират. Навеждайки се, се зарових в чантата и се
заех да изследвам вътрешността й, търсейки бележника, за който ми беше споменал
магистъра. И веднага разбрах защо чантата беше толкова тежка - в нея имаше
книги. Множество книги. Не по-малко от двайсет тежки ръкописни магически издания
с кожени подвързии и с магически ключалки които бяха железни и заради това, книгите тежаха още повече. Освен това, в чантата се намери и кесия с пари, която аз, естествено, дори не пипнах и едва накрая открих малък, подвързан с протрита кожа
бележник и закрепен за него необикновен молив. Измъкнах бележника от чантата, отворих го и открих, че е абсолютно празен. Девствено чист бележник с не по-малко
от сто страници, разчертани с редове!
И ми стана много странно, защо му трябваше на магистъра да ми казва: „Разгледай
бележника”. Та тук нямаше нищо! Абсолютно нищо!
Аз отново прелистих първата страничка, недоумяващо взирайки се в празния лист, и...
И изведнъж на нея се появи надпис, която едва не ме накара да изпусна бележника:
„Здравей, мило дете”.
Аз изплашено се огледах, видях, че тълпата от магове - неудачници все още
получава инструкции от драконицата и, о да, всички все още хвърлят любопитни
погледи към мен. Изобразих на лицето си пълна невъзмутимост и се върнах към
четенето на тази единствена фраза. Всъщност, не, фразите вече бяха станали две.
„Всичко, което напишеш тук с този молив, ще мога да го видя и аз, а написаното с
каквото и да било друго - не.
Мълчешком стиснах молива, украсен със странни писмена и нещо, напомнящо
морски дракон и го повъртях в ръка. Не се реших да напиша каквото и да било.
„Сега ще ви разпределят по стаите - продължаваше да пише с калиграфски почерк
магистър Валентайн, - не чакай да ти посочат стая, отиди към главния вход, там до
стълбището отдясно има стая - избери я нея. Това ще ти позволи да не се качваш и
да слизаш по стълбите, а това пък няма да даде възможност на драконите да следят
движението ти. Отивай. Веднага.”
Лесно му беше да го каже.
Мен ме боляха ръцете и гърба, а аз не бях направила повече от петнайсет крачки
с тази чанта. Но нямах избор. Ставайки от пейката и привличайки отново всеобщото
внимание, аз преметнах през рамо торбата си, съскайки и стенейки, вдигнах чантата
на магистъра, и я помъкнах към входа н странноприемницата.
- Девойче, накъде така? - разнесе се откъм драконицата.
- Да си легна - отзовах се аз. - Много съм уморена, нямам никакви сили.
Сили, всъщност имах, но след няколко метра и те свършиха. Така че, до входа
на странноприемницата се довлякох с последни усилия, а там, оставих чантата на
магистър Валентайн на пода и я задърпах след себе си. Тясната врата до стълбището
беше почти незабележима, но аз знаех какво да търся, така че я видях и се запътих
към нея. Отворих с пластината, която стоеше в ключалката, влязох, довлякох чантата
до масата, напъхах я отдолу, свлякох се на стола и се огледах. Стаичката беше
малка, уютна, без прозорци. Беше доста светло, обаче, защото самият таван меко
сияеше и засия по-ярко, когато влязох.
Дишайки тежко, отворих бележника.
„Настани ли се?” - попита магистърът почти веднага.
„Да” - написах аз в отговор с молива.
„Добре, - ми написаха. - Вероятно Владиката е платил стаята на всеки от вас, а ти си
се настанила в помещението за прислугата, която наемат в случай на необходимост, така че, можеш да се разбереш с Камали да ти върне част то парите. На теб пари ти
трябват, доколкото разбирам?”
Болна тема. Но поглеждайки към обувките и подгъва на роклята, който се подаваше
изпод мантията, бях принудена да призная:
„Трябват ми.”
„Моите няма да ги вземеш, доколкото разбирам.” - продължи магистър Валентайн.
Никога не бях взимала нещо чуждо, и сега нямаше да го направя. Така че, дори не
отговорих на този въпрос. „Напразно, но и такива като теб има. Парите от разликата