което имах беше тази студена стая с крив таван и олющени стени. И често ми се
налагаше да си го припомням, когато свита на перваза, се задъхвах от ридания
заради поредната несправедливост.
И това, че нас именно днес, по пълнолуние, ни изпратиха на пътя за изпълнение
на практическото упражнение от изпита, също беше несправедливо. Основната част
от нашата група - дванайсет лейди и двайсет лорда бяха преминали това изпитание
преди една седмица, с тях беше преподавателят по Призрачни явления, а като
придружители - двама аспиранти по бойна магия. И всичко това - в обикновена
нощ. А днес беше пълнолуние, значи Призрачния кочияш бе три пъти по-силен от
обикновено. А срещу него бяхме само ние тримата - аз, Тихомир и Славен. И тримата
родени на село, и тримата в университета ни беше домъкнал магистър Воронир, насила карайки ректора да ни приеме и да ни плаща стипендия. Моята, наистина, беше повишена заради успехите в обучението, но съответно и изискванията към
мен бяха по-високи. Затова и ръководството на нашата група самоубийци беше
възложено на мен.
- Ще използваме заклинанието за стазис „Остенто“ - тихо започнах аз. Славен
пиеше чай, унило взирайки се в чашата си, широките селски ръце на младежа
трепереха. Той също нямаше къде да отиде, ако напусне университета - родителите
му се бяха удавили миналата година, когато половин село беше отнесла излязлата
от бреговете си река. Тихомир, добър студент като мен, беше свикнал да слуша
внимателно, без да се разсейва от всякакви дреболии, като например думите на
собственика на таверната. Той беше влязъл току-що откъм двора, мърморейки:
„Ох, усещам аз, днес направо ще беснее, навън водата в кладенеца замръзва.“
Прислужничките пъргаво нахвърляха още дърва в камината, някои от посетителите
се залепиха за прозорците, а други даже на крака станаха, на всички им беше
интересно. И любопитството им се разпалваше от вида на нашите студентски
мантии… Ние още не бяхме успели да влезем, а веднага ни бяха ободрили с
твърдението, че миналата година, точно по пълнолуние, тук двама студенти се били
гътнали… После всички дружно ни предложиха да се скатаем, да си седим на топло
в таверната и да не рискуваме напразно, щото той, призракът, за всичките тези
години толкова сила бил събрал, че си било чиста лудост да му се излиза насреща.
Но ние нямахме избор. Просто нямахме. Който не успееше да мине този практикум, изхвърчаше от университета.
- Ще започнем със заклинание за стазис - повторих много тихо, просто нямах сили
да говоря по-силно. - След това ще ударим с бойно заклинание.
- Естаранус? - попита Тихомир.
- Естаранус е прекалено опасен за нас самите и безполезен срещу призрака -
възразих аз.
- Егорто? - предложи Славен.
- С какво дълбоките рани могат да навредят на призрак? - се поинтересувах
уморено.
Момчетата притихнаха. Те и двамата бяха бойни магове, а бойците имат доста
ограничен списък заклинания, които могат да използват без помощта на натрупващи
артефакти. Струва ли си да споменавам, че за нормални артефакти-акумулатори ние
просто нямахме пари…
- Използваме Санхао - предложих аз.
- С какво ще му попречи подземна вихрушка? - попита Тихомир.
- Призракът е ефир, а ефирът е подвластен е на влиянието на вятъра - обясних
предложението си. Момчетата се спогледаха. Да, аз също не можех да се похваля с
голямо разнообразие на овладените заклинания.
- Докато призракът се бори с вятъра, грабваме по парченце от каруцата и се
връщаме в таверната - промълвих, гледайки колегите.
Според мен, планът не беше лош, но се оказа, че колкото и тихо да говорех, все пак
ни бяха чули.
- Не я бива тая идея - със знаещ вид заяви надвесилият се над нашата троица
стопанин на таверната, - няма да стигнете до вратата.
- Това пък защо? - удиви се Славен.
- Че то, щото още никой не е успявал да дотича - обясни една от прислужничките.
- Без магове, които да удържат кочияша, никой - потвърди стопанинът.
И в този момент някъде в далечината се раздаде вой. Силен, дълбок, пронизващ до
костите, такъв, че чая в чашките се разплиска.
- Започва се! - възбудено възкликна един от търговците, седнали до прозорците.
Всички се обърнахме към прозорците - дебелите стъкла стремително се покриваха
със скреж… Да, призракът беше в апогея на силата си.
- Време е - с ужас прошепнах аз.
И станах. Тихомир се изправи заедно с мен, но Славен, отпуснал глава, остана да
седи.
- Да вървим - подтикна го Тихомир.