- Абе, няма смисъл - отвърна той.
- Момъкът вярно казва - поддържа го стопанинът на таверната.
Сред останалите присъстващи, а в таверната имаше трийсетина човека, се понесе
одобрителна гълчава. Тихомир се зае да уговаря приятеля си, а аз - не. Допивайки на
един дъх чая, си наложих да тръгна към вратата.
Беше ме страх да излизам, много ме беше страх, особено, когато зърнах с ъгълчето
на очите си как пълзи, блещукайки скрежът по стените, как трещят от студа вековните
горлумски дървета… Могъща магия нахлуваше неудържимо от отвъдното в този свят, а аз, уви, не толкова решително, но все пак уверено, затворих след себе си вратата, слязох по стълбите, прекосих широкия двор и застанах край пътя.
Ослепително ярко сияеше луната.
Нейната плътна призрачна светлина заливаше широкия тракт и посребряваше
върховете на дърветата, изсветляваше затаилите се сенки, оцветявайки таверната и
пристройките в призрачно сив цвят. Беше удивително, приказно, красиво, така, както
можеше да бъде само през зимата…
Отново се разнесе вой.
Зловещ, вледеняващ всички чувства и мисли. Искаше ми се да се обърна и
презглава да се втурна към таверната! Но нямах намерение да се предавам.
Заклинанието Санхао го бях научила отдавна и то отлично ми се получаваше, особено добре действаше срещу поредните преследвачи на „боклука“. Заради
същите тези радетели на чистотата, се бях научила и да бягам доста бързо. Така че, щях да се справя. Даже без Славен, но Тихомир щеше да ме поддържи и щях да се
сдобия с практически материал и за трима ни.
Тогава земята под краката ми затрепери.
По нея се плъзна скреж. Той изглеждаше като две живи бодливи ледени змии, разравящи двете страни на пътя със снежен зиг-заг. И този неестествен студ, стигайки до краката ми, изведнъж изсмука всичката топлина от горещия чай, която до
този момент носех в себе си, карайки ме да се разтреперя и да стъпя на средата на
пътя - беше ми се сторило, че там е по-топло и по-безопасно.
Но едва когато се оказах насред тракта, осъзнах грешката си - сега вече нямаше
накъде да бягам. Покрай пътя въздухът сякаш се вледени, проблясвайки като две
плътни стени, а грохотът на приближаващата се призрачна каруца все повече и
повече нарастваше.
Внезапно възникна опасението, че може просто да ме прегазят, без дори да ме
забележат…
А след това аз видях… привидението.
Призрачния кочияш в учебната литература беше описан като „явление с ръст на
обикновен човек, седящ на капрата на призрачна каруца, теглена от два призрачни
коня с размер на обикновен кон“. Може и да е било така преди двайсет години, но
сега...
Грамадно прегърбено същество, обезобразено от израсналите от плътта му остри
шипове, управляваше каруца, теглена от две чудовища, три пъти по-високи от който и
да е кон, с огромни остри зъби и неестествено дълги змийски шии, с шипове, вместо
гриви и опашки, покрити с остри игли...
Аз се вцепених, гледайки носещото се към мен... нещо.
Изпит по Призрачни явления?! Ама какви ги говорите?! Тук можеше да се защити
дипломна работа по Бойни чудовища!
Паниката ме погълна, единствената ми мисъл беше да побягна, но само напред
по тракта, тъй като ми се струваше, че е напълно невъзможно да се прекосят
заледените стени край пътя.
И изведнъж предположих, че сигурно повечето хора именно така бяха постъпвали
- бяха тичали презглава, без да се оглеждат и без да се опитат да излязат от пътя.
А призракът, който се храни с еманациите на ужаса, само ставал все по-силен и по-
силен и настигайки жертвата си, просто нанасял последния удар... Впрочем, можеше
и да греша, хората най-вероятно загивали сами, осъзнавайки колко безсмислен е бил
опитът им да се спасят с бягство...
Стана ми жал за тези, които бяха изгубили живота си тук.
А в следващия миг, когато се обърнах, за да дам заповед за началото на атаката, ми
стана жал и за себе си - Тихомир не беше до мен. Той стоеше на прага на таверната.
От тук прекрасно виждах осветения му силует... в този миг, зад гърба му се показа
масивната фигура на стопанина на таверната. Мъжът, слагайки ръка на рамото на
Тихомир, властно го дръпна навътре и затвори вратата...
Аз останах съвсем сама... И наоколо нямаше жива душа, само безразличната луна
заливаше всичко със сребриста светлина...
А под краката ми се тресеше земята, карайки и мен да треперя. Настоявайки да се
обърна и да хукна накъдето ми видят очите в безполезен опит за спасение. И заедно
с това, карайки ме да се вкаменя от ужас...