Аз не се втурнах наникъде, аз се вцепених и в пълна самота обречено чаках
приближаването на най-зловещия призрак на нашето кралство. И той напредваше
много по-бързо, отколкото ми се искаше. Ето го на сто крачки... на
петдесет... на един удар на сърцето - и изцвилиха чудовищните коне, вдигаики се на
задни крака, когато кочияшът дръпна юздите на крачка от мен. Призрачните копита
разцепиха въздуха пред самото ми лице и...
И тогава аз отчетливо разбрах две неща: първо - кочияшът беше спрял призрачната
си каруца и второ - моят резерв ще стигне само за едно заклинание. А значи нямах
никакъв шанс.
Нито един.
И отмятайки глава, погледнах към застиналия призрак, който, извисявайки се над
ужасяващите монстрообразни коне, се взираше в мен. Сега беше моментът да
атакувам. Би трябвало да използвам заклинанието. Да направя каквото и да е... но аз
стоях и гледах озлобеното чудовище, а то, с удивление, мен. Конете - нас. Ледените
змии, които се бяха отдалечили по пътя далеч напред, се върнаха и също май ни
зяпнаха.
-Самоубийца? - попита изведнъж със съвсем нормален глас, с едва уловим оттенък
на безжизненост, кочияша.
-Студентка от УМ - прошепнах аз стъписана.
-Самоубийца! - стигна до близък до истината извод призракът, гледайки облеклото
ми.
Мантията ми беше есенна, абсолютно неподходяща за зимните условия, протъркана, с много кръпки, но за сметка на това чиста, аз много се гордеех с това, че бях успяла да изчистя всички петна по нея. Бях без шапка, ръкавиците с отрязани
пръсти също не бяха подходящи за такъв студ. Обувките... За обувките изобщо не ми
се говореше. Към края на есента бях поставена пред сериозен избор - справочник по
отварите или нови обувки, защото на старите се беше протъркала подметката... Бях
избрала справочника.
-На ум ми идва, че лани, кохмай по същото време, трима такива окърпени, погинаха
- изобразявайки тежка въздишка, възвести призракът, - исках да ги спра, да ги
успокоя, ама къде ти! Аз в горест умрях и затова всичката горест, мъка, болка и зло
около мен се сбират и гонят напред пътниците, до смърт ги гонят.
В гласа му прозираше тъга.
Ти хубаво правиш, че стоиш, не трепваш. Хайде вече, отчупвай парче от каруцата и
стой така, докато отминем по-нататък, а след това бягай в таверната. Той произнесе
това така обречено, че не можех да не изпитам съчувствие. Отхвърляйки страха, погледнах на призрака като на жертва, същата такава жертва на богатите и силните
като мен и много други подобни на мен. Мълчах, стараейки се да не се треса много от
студ, заобиколих призрачното явление и отчетливо осъзнах - каруцата се държеше, явно само благодарение на своята призрачност... Изпотрошена отстрани, със
счупени ресори, изкривени колела - транспортното средство бавно, но неумолимо го
разграбваха парче по парче и това беше чудовищно жестоко, тъй като по този начин, самия Призрачен кочияш фактически го убиваха - бавно, артистично и безжалостно.
И това, че той сам ми беше предложил да отчупя парченце от неговия, дори да беше
призрачен, но все пак, живот, това беше... беше...
- Ти побързай, чедо - помоли ме призракът, - че отвътре всичко ме притиска, зове
ме, кара ме да се нося все напред и напред.
Това беше разбираемо - беше оставил зад гърба си незавършено дело, тоест, той
е трябвало да стигне до края на пътя и да получи парите си, но не му бяха платили, което беше довело до гибелта на конете и на самия кочияш. И сега всичко в душата
му се стремеше да завърши това дело, а значи той чувстваше постоянна нужда
да препуска, да препуска, да кара все напред. По пътя към собствената си гибел, тъй като рано или късно, студентите от Университета за магия, под защитата на
преподавателите, щяха да разтрошат каруцата на парченца, лишавайки призрака
от връзката му с нещо материално в този свят, и съответно от способността му да
съществува повече или по-малко зримо и реално. Само дето призракът, след подобна
повторна гибел, нямаше да намери мир и покой, и да отиде в отвъдното. Той щеше
да остане тук, нещастен и безпомощен, като безсилна сянка, прелитаща над пътя...
Щеше да остане навеки.
Аз вдигнах глава и погледнах към Призрачния кочияш, той уморено се взираше в
мен, в очите му - ледени кристалчета мъка, болка и обреченост. Той знаеше, че пътят
му е път за никъде.
И тогава в главата ми нещо прещрака.
Все пак, в условията на оцеляване, в които се намирах като стипендиант на УМ, имаше един неоспорим положителен момент - бях принудена да уча на порядък
по-добре от всички студенти от групата ни, знанията ми по всички предмети бяха