-Милада! - раздаде се възгласът на Славен.
Тихомир, прегърбен, премълча.
-Милада, ти... ти си жива! - младежът дотича до мен.
В неговата ръка също имаше чаша, в която нещо пускаше гъста пара. Може пак
вино да беше, но единственото, което имаше значение беше, че е топло.
-Б-благодаря - промълвих аз и взимайки чашата му, се врътнах и затичах обратно.
Просто, аз се досещах, че нямах много време, изобщо нямах време, защото не
просто не бях свикнала с алкохола, аз изобщо досега не бях пила. Навярно и чаша
вино за мен беше прекалено много, така че се налагаше да бързам.
Мина ми през ум, че отвън на студа може и да изтрезнея, но уви, когато стигнах
до чакащия ме Призрачен кочияш, се оказа, че цялото ми същество е обзето от
самонадеяно усещане за собственото си могъщество, а чувството за самосъхранение
напълно се е загубило в алкохолните изпарения. Как иначе можех да си обясня
съвършено безумното предложение, което изкрещях, когато спрях пред призрака:
-Короната!
Кочияшът премълча, но чудовищните призрачни жребци зацвилиха. Но аз бях
подпийнала и подобни неща не ме впечатляваха повече.
Короната! - тържествуващо повторих аз. - Тя е достатъчно древен и подходящ за
нашите цели предмет, при това е даже родов артефакт! И най-важното - неунищожим!
Всъщност, никой даже няма и да се осмели да пробва, та нали венецът на монарха
не е просто символ на властта, но и невероятно силен артефакт, контролиращ
чистотата на кръвта на управляващата династия. Ние ще ви преселим в короната! На
нея, разбира се, стои защита, но какво е някаква си архаична защита, в сравнение с
вашата настойчивост и моите знания?
Призрачният кочияш замислено потърка полупрозрачната си брадичка, и ухилвайки
се, произнесе:
-А от короната и до съветника не е далеч.
-Ето, и аз това казвам - поддържах го и хлъцнах. - И случайни жертви няма да има
повече.
-Да, и кралят трябва да се възпита, че то само с подкупи и шуробаджанащина
нещата в страната се правят - продължи да размишлява кочияша.
Аз кимах с глава, припряно гълтайки съдържанието на втората чаша и чувствах как
по тялото ми се разлива блажена топлина, а в главата ми зрее вече идея, може би
леко безумна, но със сигурност осъществима.
И от този момент нататък спомените ми, за мой срам, се губеха...
Събуждането ми на сутринта започна с ужасно главоболие. Главата не просто
ме болеше - тя ме цепеше! И да беше само тя! - невероятно ме дращеше гърлото, болеше ме цялото тяло, тресеше ме така, че имах желание да се напъхам в горящ
огън и да се разтворя в него. Стана ми ясно, че съм се разболяла и сега бълнувам
от треската. Аз прекрасно разбирах това със своята разумна част от съзнанието, но
цялото ми останало същество, имаше желание да се свие на кълбо, да се омотае
по-плътно в одеялото и да скимти от жалост към самото себе си, да лежи в леглото
тук, да не се движи, опитвайки се безуспешно да се сгрее. И както винаги, когато
боледувах, си спомних как баба ме лекуваше, как слагаше сухата си длан върху
горещото ми чело, как ръката се сменяше от устните й, неясно, дали за да провери
колко е силна треската или просто, за да ме целуне. Но от това на мен ми ставаше
по-леко и се появяваха сили да стана и да изпия лечебната отвара, грижливо сварена
за мен... Стана ми толкова жал за себе си, че не се удържах и тихо заплаках. Дадох
си една минута за сълзи, след това, олюлявайки се, станах. Вече нямаше кой да се
грижи за мен! Сега бях сама, съвсем сама, и никой нямаше да ми вари отвара, за да
не позволи да умра от високата температура. В такава ситуация или ще се насилиш
да станеш, или ще изгориш, изборът не е труден. Така че, аз станах, не че стоях
много стабилно, клатушках се насам-натам, а и да се изправя напълно нямах сили.
Но ставането беше само първото и най- лесно действие. Сега трябваше и да се
накарам да вървя, и то доста надалеч.
Погледнах през прозореца - започваше виелица, небето беше загърнато с облаци, дърветата се гънеха и стенеха от вятъра, снегът все още не беше заприличал на
плътна стена, но валеше силно. Естествено, в двора на университета нямаше никого, в такова време добрият стопанин и кучето навън не би изгонил. Но това важеше
за стопанина и неговото куче, а то навярно му беше нужно, а от мен никой не се
нуждаеше, пък и нямах особен избор - за да не издъхна в най-скоро време, трябваше
да използвам магия. Не можех да го направя тук - веднага щяха да ме сгащят
духовете-хранители и да ме наклеветят пред магистър Аттинур, а той радостно щеше