е студено, нямаш проблеми с концентрацията на вниманието. Сега също контролирах
средоточието на енергията с лекота, дори без да се напрягам, по навик игнорирайки
студа, вятъра, който развяваше косата ми, воя на снежната буря и дори разнеслия
се над университета глас на секретаря на магистър Аттинур: „Студентката Милада
Радович незабавно да се яви в кабинета на ректора на УМ”.
След подобна заповед би трябвало да захвърля всичко и да се запътя към кабинета
на ръководството, но аз не можех. Заповедта дойде съвсем не навреме, бяха ми
нужни още около десет минути, за да мога първо да излекувам себе си, а след
това, внимателно, с невероятна предпазливост, да разсея остатъчната енергия на
Имаджентеро. При това съсредоточаването наистина трябваше да бъде на границата
на невъзможното, защото един неверен жест, и от развалините на древното капище
нямаше да остане нищо. От мен също, между другото. Именно по тази причина, аз в момента дишах едва-едва, опасявайки се да трепна, да докосна с дъха си
енергийното зърно...
- Това е лоша играчка - раздаде се неочаквано властен глас.
А в следващия миг, нечия ръка, стегната в ръкавица, по абсолютно невероятен
начин докосна средоточието на силата на заклинанието, стисна изумрудения
енергетичен кристал с пръсти, и той с тихо изпукване изчезна. Изчезна!
Имаджентеро не можеше да бъде унищожен по този начин! Беше невъзможно! Не...
- Ставайте - заповяда този, който беше обезвредил едно от най-сложните
заклинания с едно докосване. - Изправете се веднага.
Аз продължавах да седя, взирайки се с ужас в мястото, където преди миг блестеше
опасният именно със способността си да се взривява при докосване кристал. Разумът
ми категорично отказваше да приеме това, което току-що се беше случило. Как? Как
изобщо беше възможно това?! Имаджентеро, създадено от един маг, не може да бъде
унищожено от друг, дори от магистър. На такова нещо не бе способен, по принцип, нито един човек...
И аз, като в кошмарен сън, плъзнах поглед по тъмния костюм, отметнах глава и
видях този, който се беше оказал способен на невъзможни неща.
Това беше дракон!
Хищни черти на лицето, смугла кожа, втренчен внимателен поглед на зелените, светещи в полумрака очи с вертикална зеница, които с нескрито презрение гнусливо
огледаха отначало мен, а след това изплъзналия се от пръстите ми на входа, вече
заснежен, пухкав шал.
- Виждам, че доста последователно пристъпвате към въпроса с избавянето от
живота си - след миг произнесе драконът.
След което, шалът се вдигна като жив, отърсвайки се от прилепналия сняг и се
метна към мен, все още седнала на земята, обвивайки раменете ми. Аз рефлекторно
го притиснах към себе си, и едва тогава забелязах, че съм отворила шепи, неволно
разкъсвайки последното свързващо звено на заклинанието. Замрях, очаквайки
ответния удар, и направо престанах да дишам, когато осъзнах, че рикошет няма
да има. Но как!? Даже ако приемем, че енергийният кристал е бил унищожен, последният етап от изцелението беше много болезнен - ръцете след това непоносимо
тъпо боляха няколко часа, а сега нямаше и намек за болка! Това беше невъзможно!
- Ставайте и се прибирайте в университета - хладно заповяда драконът, откъсвайки
ме от потресеното съзерцание на собствените ми ръце. Аз преместих поглед от
разтворените си длани към него и изведнъж осъзнах до кого точно се намирам. И
тогава не се изправих, подскочих, отдръпнах се встрани от втренчено наблюдаващия
всяко мое движение монстър, заобиколих го, стараейки се да се държа на възможно
най-голямо разстояние, и напускайки развалините, припряно и без да се оглеждам, закрачих към зданието на университета.
Едва когато стигнах до портата, си поех дълбоко дъх и веднага забелязах, че
виелицата е престанала, вятърът е стихнал, а снежинките сякаш са застинали във
въздуха. Обърнах се и осъзнах - не ми се беше привидяло. Фъртуната наистина беше
застинала, снежинките неподвижно висяха във въздуха - ако ги докоснеш, те нямаше
дори да се помръднат. Вятърът виеше в небето, накланяше върховете на дърветата, но тук, на двора не се усещаше...
- В сградата! - повторно изкомандва драконът, който, както се оказа, ме следваше на
няколко крачки. И той освободи стихията - отново засвири вятърът, замята се снега и
небето се сля със земята.
Аз влязох през служебния вход, затворих вратата, и притискайки се с гръб към нея, с ужас си помислих за това, каква сила трябва да притежаваш, за да контролираш