ми, — това е бил добре обмислен план по примамването ми в Бронята заедно с пирожките.
- Именно — към мен вдигнаха весел и нагъл поглед, — целият труд беше само заради пирожките.
- Оказва се, че вие сте коварен! — възкликнах аз.
- Радвам се, че най-накрая го разбрахте — парира Иренарн, изваждайки една от пирожките и добавяйки: —
Приятно е, че част от тях лично вие сте ги подбирала за мен.
И ако след първата част на фразата, аз исках да му отговоря с нещо, то след втората, се престорих, че съм
много заета с галенето на Глад и дори изобщо нищо не съм чула.
Но драконът ме лиши от това прикритие, питайки весело:
- Глад, искаш ли пирожки?
Моят верен грасс се стрелна към него в същата секунда.
И нетърпеливо седна пред дракона, който се зае да сортира пирожките с думите:
- Тази е от Милада — пирожките „от мен” се разполагаха на салфетка, разстлана върху коленете на
Иренарн, — тази е от Хатор — те се даваха като лакомство на Глад. И той излапа почти всички, тъй като
Главнокомандуващият си остави само две-три от хаторовите, а всичко останало сипа обратно в кошницата, а
след това стана и обяви:
- Това е, да вървим.
- Къде? — напрегнато попитах аз, все още седяща върху одеялото на Глад.
- Трябва да обсъдим крайно тежкото състояние на грасса, който се намира на ръба на оцеляването —
напълно спокойно поясни драконът.
„Намиращият се на ръба на оцеляването” се задави с поредната пирожка и обръщайки глава, се взря
недоумяващо в Главнокомандуващия.
- Много тежко състояние — продължи вдъхновено да лъже Иренарн. Глад с мъка преглътна пирожката,
нервно се закашля.
- Пийни водичка — посъветва го драконът. И на стъписаната мен:
- Ще вървим или имаш намерение да го оставиш ей така да умира в мъки? Грассът ми хвърли уплашен
поглед.
- Това беше шега — изправяйки се, го успокоих аз.
- Нещо от този род — не възрази Иренарн. И вече напълно сериозно, заповяда на грасса: — Дояж и лягай да
спиш. Недей да бродиш из Бронята, за да се възстанови невидимостта ще са необходими поне двайсет часа
сън.
Глад унило кимна и отново се зае с пирожките.
А ние с дракона излязохме в абсолютно тъмния коридор.
След това Иренарн ме хвана за ръката и уверено ме поведе след себе си, движейки се решително напред, след това надолу и надолу, и надолу, отново напред, натам, където аз изобщо нищо не можех да различа в
тъмнината.
- Да те нося ли? — спирайки неочаквано, попита Главнокомандуващият.
- Предполагам, че не си струва — предпазливо отхвърлих предложението му.
- И защо? — насмешливо се поинтересува драконът.
Не бях уверена, че си заслужава да отговарям на този въпрос, но все пак казах:
- Защото не си струва.
- И все пак, защо? — стори ми се, че наистина съм в състояние да различа усмивката на Иренарн, независимо
от тъмнината.
- Затова, защото изобщо не се знае как вие може да реагирате на което и да е невнимателно докосване! —
раздразнено отвърнах аз.
И ръката, която държеше моята, моментално стана ледена. Не потръпна, не стисна моята, не реагира никак, само дето допирът от топъл и пълен със светлина, стана тъмен и хладен.
- Обидих ли ви? — думите сами се откъснаха от устата ми, а аз се приближих с една крачка по-близо до
дракона.
- Обидила? — повтори той. И веднага отвърна: — Не.
И драконът рязко зави, дърпайки ме след себе си. Само дето сега вървеше много по-бързо, вече без да се
старае да върви в крак с мен, като че ли потънал в размисъл за нещо, което зловещо превръщаше и така
обкръжаващата ни тъмнина в някакъв ужасяващ безпросветен мрак. И ние се спускахме все по-надолу и по-
надолу, а вътре в мен ставаше все по-студено и по-студено.
- Милада, вие някога изпитвала ли сте глад? — изведнъж тихо попита Главнокомандуващият, започвайки
отново да върви по-бавно.
- Да — отговорих аз със стреснат шепот.
- Див, неистов глад, способен да разкъса душата на части — продължи драконът.
Душата не се разкъсва от глад, знаех го със сигурност. От противоречия — да, от осъзнаването на ужасна
несправедливост — също, но от глад...
- Та това, което изпитвате, изобщо не е глад — едва чуто промълвих аз. Иренарн спря за миг, но след това
отново продължи пътя си. Мълчешком.
Следвайки го безропотно, аз усещах студа, пълзящ от мрака към нас и стараейки се да не обръщам внимание
на усещането, че замръзвам, попитах:
- Къде отиваме?
- Почти стигнахме — рязко отвърна драконът.
И следващата ми крачка отново предизвика тези огнени искри, които плъзнаха по стените и които вече