раменете, ожулване на скулата, разранени ръце, като че ли той не в драконов, а в човешки облик бе удрял
стените, а погледът му беше пълен с болка.
- Пусни я — произнесе той, гледайки Иренарн, — моля те.
Черният дракон премълча, все така студено взирайки се във Владиката. Гаррат едва се държеше на крака, подпирайки се една ръка на стената:
- Ще се оженя за Гендоран, както ти искаше. Ще поема управлението в свои ръце. Ще дам кръвна клетва...
каквато и да е, каквато пожелаеш. Ще направя всичко, което поискаш. Само я пусни.
И той погледна умоляващо брат си.
Лицето на Черния дракон изглеждаше като изсечено от камък — хладно, безстрастно и равнодушно.
Абсолютно равнодушно.
И пълният с надежда поглед на Гаррат започна да се променя — от изпълнен с молба, той се превърна в
ожесточен и зъл и с тази бясна злост, драконът изръмжа:
- Това е отмъщение, така ли?
Иренарн изкриви устни в бледа усмивка. Тя беше странна, почти подигравателна, но при това се създаваше
впечатлението, че Главнокомандуващият се надсмива над самия себе си... И затова думите му прозвучаха
почти жестоко:
- Аз никога не бих се принизил до такава мъст, Гаррат, това е дребнаво.
- Нима? — саркастично се поинтересува Владиката. — А как тогава ще наречеш ето това? — и той кимна към
мен.
Няколко секунди Иренарн мълчаливо се взира в брат си, а след това просто зададе въпрос:
- Гаррат, на онази поляна теб грозеше ли те смъртна опасност?
Владиката мълчаливо свали ръката си, с която се опираше на стената, потърка рамото си, което явно го
болеше и нервният му поглед се метна от Главнокомандуващия към мен.
- Да не би пък — подигравателно проточи Иренарн, — да започваш да осъзнаваш? Гаррат шумно преглътна,
а след това дрезгаво промълви:
- Ето защо моят пламък не я изгори...
- Какво?! — възкликна Главнокомандуващият.
- Аз... — Гаррат отстъпи, — аз не виждах... Илюзии, аз... не успях да спра огъня, аз... Той направи още една
крачка назад и отскочи, когато от гърдите на Иренарн се откъсна:
- Не си успял да спреш огъня? Не си могъл?!
Черният дракон тресна вратата преди Яростта на дракона да се освободи. Постоя, успокоявайки се с видимо
усилие, а след това хищно се хвърли към мен, сграбчи ме и без да спира, стремително се насочи към другата
врата, отмятайки в движение наметалото ми, сваляйки ботушите и остатъците от пуловера.
- Не трябва! Не, недейте, аз сама! — опитах се да го спра.
Мен не ме чуваха и не ме слушаха.
Блъскайки вратата, Черният дракон, като че ли на крилете на все същата собствена ярост изтича надолу по
каменните стъпала, с едно движение разкъса ризата, бельото и панталона ми, игнорирайки напълно както
опитите ми за съпротива, така и етиката и морала. След което рязко ме сложи да седна в кръгла вана, грубо
обработена, каменна и вече пълна с вода, обърна се и изчезна в тъмнината на практически тънещото в мрак
помещение.
А аз останах да седя във водата, стъписана от осъзнаването, че той беше видял всичко. Абсолютно ВСИЧКО!
Ушите, бузите и дори раменете ми пареха от срам. Мен гола за последен път ме беше виждала баба и то в
далечното ми детство. И сега ми беше толкова срамно, че за всяко вдишване полагах огромно усилие. За
всяко.
Но се наложи изобщо да престана да дишам, когато зад мен се разнесе едва чут плясък и мен ме прегърнаха, притискайки гърба ми към напълно съблечено тяло. Мъжки ръце се заеха да разпускат внимателно плитката
ми, а до слепоочието ми се раздаде тих въпрос:
- На теб отдаде ли ти се да разбереш защо Воронир беше насъскал ект-принца на дета-кралството срещу
жреците на Древун?
Поемайки си накъсано дъх, аз се опитах да се отдръпна, но ръката, която ме обхвана мигновено през кръста
с едно дръпване ме върна обратно.
- Зададох въпрос — докосвайки с устни страната ми, произнесе Иренарн.
Мен ме тресеше, така, че цялото ми тяло вибрираше, гласът не ми се подчиняваше, но все пак се опитах да
отговоря — струваше ми се, че ще е много по-страшно, ако си премълча:
- На него му бе нужен конфликт между друидите и жреците на Древун и като следствие — сваляне на
защитата от тайните пътеки.
Косата ми като тежка вълна покри раменете и Черният дракон притисна чело към нея, шумно вдъхвайки
мириса, притисна раменете ми и замря за един дълъг миг, за да зададе следващия си въпрос с абсолютно
леден тон:
- Защо той хвърли всички, включително бременните женски и палетата на разтерзаване? Аз треперех все
по-силно, но независимо от това отговорих:
- Той беше разбрал за това, че вие сте в състояние да ги убивате.