Иренарн бавно, демонстративно бавно отмести косата ми от гърба, премятайки частично намокрените
кичури през рамото ми, а неговите пръсти предпазливо, едва докосвайки, запълзяха надолу, като че ли
изучавайки всеки прешлен на гръбнака ми.
- М-м-моля ви, стига толкова — шепотът ми излезе жалък до отвращение, но на мен вече ми беше безразлично.
На дракона — също.
Обгръщайки ме с двете си ръце, той ме притисна към себе си, така, като че ли се опитваше да ме намести
под кожата си, опарвайки ме с горещия си дъх, устните му се плъзнаха по шията, и докосвайки с език по ухото
ми, Иренарн хрипкаво издиша:
- Де да можех...
Но целувките се прекратиха. И сега той просто ме прегръщаше, притискайки ме към себе си, притиснал
чело към рамото ми. Секунда, втора, трета се чуваше само тежкото дишане на дракона, който като че ли не
можеше да ми се надиша.
И след няколко секунди Иренарн произнесе:
- Аз не искам да те принуждавам. Имаш едно денонощие, за да свикнеш с мен.
И пускайки ме, черният дракон излезе от каменната вана дори по-бързо, отколкото аз успях да се дръпна
настрана, в момента, когато ми се появи възможност. И притискайки се към топлия камък, аз обгърнах
раменете си с ръце, свих колене към брадичката си и без да вдигам глава, попитах:
- А какво ще се случи след едно денонощие? И получих хладен отговор:
- Това, на което имах пълно право още в развалините на древния храм във вашия прогнил до основи
университет.
Отпускайки глава на коленете си, аз не отговорих нищо. Просто нямах какво да кажа. Абсолютно нищо.
Драконите наистина имаха право на всичко — например, да изгорят до основи УМ, заедно с цялата Любереж
закомпания, особено, когато се разкри историята с прашеца от мишник. Или дори преди нея... Аз нямах право
да кажа „не”, а драконите можеха да си позволят каквото им хрумне. И от това ми беше толкова горчиво... -
Гхарарг е приготвил вечеря. Побързай — раздаде се заповед някъде отгоре.
Аз наплисках няколко пъти лицето си, отмивайки сълзите, след това се огледах и видях до себе си, на
поредния камък, хавлия и сгънати дрехи за мен — тъмно-зелена, избродирана със златни цветя рокля, със
златен кант по яката, по централния шев със закопчалки и на ръкавите.
Когато я облякох, се оказа, че ми е голяма и ако отпред разрезът все пак ми позволяваше да пристъпвам, то отзад роклята се влачеше. Мина ми през ум, че тази дреха може да е принадлежала на бившата годеница
на Владиката, но не — в джоба й се намери гномски сертификат с гаранция против износване и разни други
деструктивни за плата фактори. От платнените обувки направо се наложи да свалям печата и те поне ми
ставаха като правени по мярка. Към дрехите се прилагаше и пояс. Широк поне една педя и много дълъг.
Изобщо не бях сигурна, че съм го вързала както трябва, но го намотах както можах на талията си. Нямаше с
какво да се изреша, затова събрах косата си в плитка, с носталгия погледнах към разкъсаните си на парцали
дрехи и започнах да се изкачвам нагоре по стълбите.
Стъпка след стъпка, стъпало след стъпало... и като че ли вървях нагоре, а имах усещането, че пропадам в
пропаст.
Спирах няколко пъти, отново и отново си напомнях, че този дракон бе спасил живота ми най-малко три
пъти и реално погледнато, има пълното право да прави с нея каквото си поиска. Напомнях си това отново и
отново, изкачвах стълбите и отново спирах.
И в един момент осъзнах, че просто не съм в състояние да направя следващата крачка.
Въпреки всички доводи на разума, въпреки осъзнаването на ситуацията... не можех. Аз не бях Верес. Той
бе съумял да се накара да изпие мечата кръв, виждайки, че няма друг изход, а аз не можех да се кача горе, независимо, че отчетливо разбирах, че няма друг вариант.
И тогава отгоре се разнесе:
- На мен дори ми стана интересно — в състояние ли си по принцип да се качваш по-бавно, отколкото го
правиш в момента?
В дадения момент не се качвах, а просто стоях.
- Протест? — язвително се поинтересува Черният дракон. И веднага допълни: — Вие сте умно момиче,
Милада, вие прекрасно си давате сметка, че всеки опит да избегнете това е безсмислен.
Осъзнавах го, да. Прекрасно го осъзнавах.
И пристъпих нагоре с ясното усещане, че се сгромолясвам в пропаст.
В новата спалня на Главнокомандуващия сега имаше повече светлина. Хиляди огънчета, като че срязани
направо от фитилите на свещи, пърхаха по стените и по тавана, осветяваха камината в нишата и затворените
с капаци прозорци.
- Обърни се — заповяда драконът.