До косата ми се докосна гребен, разплитайки я, разресвайки и едновременно, изсушавайки кичур след
кичур, докато цялата коса не се посипа като водопад по гърба ми.
- Сега с лице към мен — раздаде се следващата команда.
Безсилната ми длан в твърдата му ръка и златни пръстени, плъзнали се един след друг на всеки от пръстите, а след тях — масивна гривна на китката. Втората ръка я сполетя същата участ. Златната верижка с висулка
във формата на озъбен дракон на Главнокомандуващия дори не му се наложи да я закопчава — той просто
я поднесе на разтворената си длан към гърдите ми и верижката сякаш оживя, метна се като змийче нагоре, обвивайки шията ми и запоявайки краищата си на това място, което бе скрито от медальона.
Но и това не беше всичко.
Приклякайки пред мен, драконът закопча гривни отначало на десния, а след това и на левия ми крак. След
това, ставайки, внимателно заплете златна верижка и в косата ми.
Отстъпи крачка назад, оглеждайки сътвореното.
Аз не виждах лицето на Черния дракон, взирайки се в пода пред краката си, но погледът го почувствах
отчетливо.
- Това... за дълго ли е? — попитах, вдигайки ръка и посочвайки златото.
- Завинаги — хладно отвърна той.
След това, без да пита и да предлага, властно ме хвана за ръката и ме поведе към изхода.
Вече зад вратата, когато аз се насилвах да вървя по мрачния каменен коридор, все така хладно поясни:
- Златото олицетворява властта. А именно този оттенък на златото — моята власт. Черният дракон уверено
ме водеше напред, а аз просто се опитвах да разбера:
- Значи всичко това вече е било приготвено отдавна? Почувствах погледа му, но само наведох глава още
по-ниско.
- В този ден, когато вие, отказвайки се от помощта на Зернур, отидохте на среща с дознавателя, давайки си
ясна сметка, че това няма да доведе до нищо добро.
Аз неволно се спънах, но никой не ми позволи да падна и ние продължихме все така съсредоточено да
вървим нанякъде. Аз — опитваща се да не се разрева от отчаяние и Черният дракон, на когото тази ситуация
кой знае защо, също не доставяше особено удоволствие, ако можеше поне да се съди по резките крачки.
Той ме накара да спра пред огромна, направена за драконов ръст порта от дърво, оковано с черно желязо, обърна ме към себе си, повдигна лицето ми към себе си, хващайки ме грубо за брадичката и когато очите ни
се срещнаха, хладно каза:
- Не виждам поводи за страдание. Аз те спасих от Воронир, предпазих те от прегаряне, отървах те от Енрое
и дори можем да пренебрегнем това, че в Горлумския лес ми се наложи отново да те спасявам, заради което
Воронир успя да се измъкне за пореден път.
Аз премълчах, но много ми се искаше да му отговоря, че ако трябваше да започнем отнякъде, то Воронир ме
беше спасил първи. Именно ме беше спасил — селяните биха ме убили, обявявайки ме за вещица... А може
би и не — от нашето село до Горлумския лес не беше толкова далече, може би щяха да ме дадат на жреците
на Древун, те надарените със сила ги приемат и им дават да растат свободно, дали да пие или да не пие меча
кръв всеки сам си решава, така че...
- Има ли нещо, с което не си съгласна? — поинтересува се подигравателно драконът.
Отместих поглед, без да обеля и дума, дори стиснах устни. Искаше ми се да отговоря, искаше ми се да му кажа
много неща, но драконът имаше един неоспорим аргумент — след използването на заклинанието Аградоно
никой не оцелява. И независимо как се отнасях към случващото се, не можех да оспоря един факт — ако не
беше Главнокомандуващия на Драконовата долина, последното, което бих усетила в живота си биха били
стотиците ухапвания на убиващите ме змии.
- Успокой се — меко произнесе Иренарн, — най-страшното в твоя живот вече се е случило, а всички бъдещи
проблеми ще ги решавам аз. Повярвай ми, ти много бързо ще оцениш положителните страни на новото си
положение.
И допря ръка до вратата.
Това докосване бе достатъчно, за да се разтворят крилата й, откривайки пред замъгления ми от сълзи поглед
уютна, осветена от стотици факли и свещи зала, с дълга и широка дъбова маса, отрупана със златни чинии.
Имаше и дракони в човешки облик, които станаха при нашата поява, а сред тях видях двама, които добре
познавах — Зернур и Гхарарг. Останалите не можех да си ги спомня, въпреки, че струва ми се, също ги бях
виждала... тогава, в кухнята на замъка на Властващите дракони... когато обсъждаха мен и моите отношения с
Главнокомандуващия.
И аз повече не вдигнах очи към никого.
- Ир-ханове — тържествено каза Черният дракон, — моята наири.